Маршрут 666 - Страница 92

Спря да си поеме дъх и да прецени обстановката. На пода лежаха двама униформени. Единият стискаше главата си с две ръце, а другият беше напълно неподвижен, явно в безсъзнание.

— Карлин! — извика тя и кимна към ранените.

Изведнъж отстъпващата тълпа се разлюля и Хейуърд вдигна факлата високо над главата си. Оранжевият пламък освети едрата фигура на Милър, около когото се бяха струпали неколцина дрипльовци. Явно беше хукнал навътре в тунела и оттеглящите се бездомници се бяха натъкнали на него.

Нещо пропука и над главата на лейтенанта се появи малко облаче, зловещо зеленикаво на светлината факлата. Паникьосаният Милър очевидно беше взривил граната със сълзотворен газ.

Господи, само това липсваше!

— Наложи противогазите! — изкрещя извън себе си Хейуърд. Газът тръгна към тях на големи лениви талази, разпростиращ се като отровен килим върху пода на тунела. Тя бързо нахлузи маската и завинти филтъра.

От облака като някакво дебело извънземно изскочи Милър.

— Обгазете ги! — извика през маската си той.

— Не! — изкрещя Хейуърд. — Имаме двама ранени!

Втурна се напред, но вече беше късно. Лейтенантът изтръгна гранатата на близкостоящия полицай, издърпа щифта и я запрати в тълпата. Един-двама уплашени полицаи последваха примера на командира си. Разнесоха се нови пропуквания и бездомниците бързо изчезнаха в мрака, подгонени от кълбата газ. Приглушеният глас на Милър заповяда да пускат гранатите в дупките на пода, за да обгазят тунелите на по-долното ниво.

— Опушете мръсните копелета! — крещеше извън себе си той. — Довършете ги, мамка им, включително и тези долу!

Карлин вдигна глава от неподвижната фигура в краката си.

— Спрете, по дяволите! — гръмотевично изрева той.

Облачетата бавно напускаха пода на тунела и се издигаха нагоре. Неколцина униформени бяха наклякали пред дупките и хвърляха гранатите в тях. Дрипльовците се блъскаха по желязната стълба, търсейки спасение от сълзотворния газ.

— Времето изтича! — изкрещя с истеричен фалцет Милър. — Да се махаме оттук!

Без да чакат втора покана, повечето от полицаите бързо потънаха в зеленикавите облаци.

Хейуърд си запробива път към Карлин, който отново се беше навел над проснатото тяло, а Макмеън стърчеше до него. Превит надве с ръце на корема, другият пострадал повръщаше. Газът бавно пъплеше към тях.

— Бързо да ги издърпаме! — викна Хейуърд. — На тоя няма как да му сложим противогаз, докато драйфа! — Помогна на човека да се изправи на крака и бавно го поведе към дъното на тунела. Стиснал главата си с две ръце, той силно се олюляваше. Карлин и Макмеън грабнаха тялото на втория полицай и го помъкнаха в същата посока.

— Хайде, приятел, събуди се! — потупа го по страните Карлин и направи опит да разгледа дълбоката рана, зейнала на челото му. Зеленикавата стена на сълзотворния газ бързо ги приближаваше.

Клепачите на ранения потрепнаха, очите му се отвориха.

— Как се чувстваш?

— Отвратително — промърмори мъжът и направи опит да седне.

— Хей, а главата ти наред ли е? Я кажи как се казваш!

— Биъл — изфъфли раненият.

Зеленият облак беше почти до тях. Карлин откопча противогаза от колана на Биъл.

— Сега ще ти сложа това, ясно?

Онзи кимна замаяно. Карлин му нахлузи противогаза и завъртя вентила, след което внимателно го вдигна на крака.

— Не мога да ходя — промърмори през маската Биъл.

— Облегни се на нас и ще те измъкнем — увери го Карлин.

Облакът ги обгърна, призрачно зелен в светлината на догарящите факли. Поеха бавно напред, като почти влачеха ранения. Не след дълго стигнаха до Хейуърд, която стягаше маската върху главата на другия ранен.

— Да вървим — рече тя.

Тръгнаха бавно през плътните тъмнозелени талази от сълзотворен газ. Наоколо беше пусто. Бездомниците отдавна бяха изчезнали, Милър и повечето полицаи — също. Хейуърд включи радиостанцията си, но пукането на статичното електричество беше твърде силно, за да направи връзка. В далечината се чуваше кашлица, примесена със сподавени ругатни. Това вероятно бяха обитателите на долните тунели, прогонени от газа. Очертанията на стълбата бавно изплуваха пред очите им. Течението бързо запълваше с газ и тунелите над тях, които бяха единственият им път за отстъпление. Къртиците също щяха да излязат на повърхността, защото нямаха друг избор. Хейуърд знаеше какво означава това и нямаше никакво желание в подобен момент да бъде наоколо.

На няколко крачки от стълбата Биъл изведнъж се преви и повърна в маската. Хейуърд мигновено я дръпна. Изложена на влиянието на сълзотворния газ, главата на полицая бясно се отметна назад. Краката му се вдървиха, тялото му се изтръгна от ръцете им и рухна на земята с длани, притиснати към лицето.

— Трябва да вървим, веднага! — кресна Макмеън.

— Вие вървете — отвърна Хейуърд. — Не мога да го изоставя тук.

Макмеън нерешително пристъпи от крак на крак, избягвайки смръщения поглед на Карлин.

— Добре, оставам — промълви най-сетне той.

С негова помощ Хейуърд успя да изправи Биъл на крака, залепи маската си до ухото му и отчетливо промълви:

— Или ще ходиш, приятелче, или всички ще се издавим! Това е положението!

47

Кризисният център на дирекцията на полицията усилено се подготвяше за операцията по наводняването на тунелите. Озовала се там заедно със забързаните полицаи, Марго веднага забеляза, че част от комуникационната апаратура все още си стои върху транспортните колички. Униформени служители се навеждаха над дървените пейки, покрити със схеми и диаграми, а по пода се виеха дебели разноцветни кабели.