Маршрут 666 - Страница 14

— Защото това е моето царство. Аз съм господар на всичко, което виждаш наоколо.

— Нищо не виждам.

През дупката долетя кратък и сух смях.

— Грешиш! Виждаш мрака. Той е моето царство. Над главата ти профучават влакове. Обитателите на повърхността се щурат насам-натам в гонене на безсмислените си задачи. Но територията под Сентрал Парк: Маршрут 666, пътят „Хо Ши Мин“, Крепостта — всичко това е мое.

Смитбек се замисли. Нищо не разбираше, ако не се брои иронията на наименованието „Маршрут 666“.

— Какъв път „Хо Ши Мин“?

— Няма значение — просъска гласът. — Сега са под моя закрила. Едно време познавахме „Хо Ши Мин“ като петте си пръста. Биехме се в оная цинична война, трепехме един невинен, изостанал народ. А после ни заклеймиха. Бяхме принудени да се оттеглим тук, в доброволно заточение. Дишаме, мърсуваме, мрем. И искаме само едно — да ни оставят на мира.

Смитбек опипа касетофона с надежда, че записва всичко това. Беше чувал за отделни случаи на доброволно оттегляне в градските катакомби, но цяло едно общество…

— Значи всичките ти поданици са бездомници? — попита той.

Последва мълчание.

— Тази дума не ни харесва, драскачо. Ние имаме дом и ако не беше такъв страхопъзльо, щях да ти го покажа. Имаме си всичко. Тръбите ни доставят вода за готвене и лична хигиена, от жиците получаваме ток. Дреболиите, които не ни достигат, ни ги носят нашите пратеници от повърхността. В Крепостта си имаме дори медицинска сестра и учител.

Някои други подземни райони, като например жп депото в Западен Манхатън, са диви и опасни, но тук живеем с достойнство.

— Учител? Искаш да кажеш, че там долу имате и деца?

— Много си загубен. Мнозина са тук, защото имат деца, а безчовечната държавна машина иска да им ги отнеме и предаде на приемни родители. Затова те избират моя тъмен, но топъл свят, а не света на отчаянието, в който живеят всички като теб, драскачо.

— Защо ме наричаш така?

През дупката отново долетя сухия саркастичен смях.

— Че как да те наричам? Ти си Уилям Смитбек — драскач по вестниците!

— Да, но…

— Ерудицията ти е доста ограничена за журналист. Прочети малко свястна литература, преди да говориш с мен.

Смитбек започна да осъзнава, че този човек е нещо много повече, отколкото би могъл да предположи.

— Кой си ти всъщност? — попита. — Имам предвид истинското ти име.

Последва нова тишина.

— То остана горе, заедно с всичко останало — изсъска призрачният глас. — Сега съм Мефисто. Избягвай да задаваш подобни въпроси — нито на мен, нито на другите тук.

— Извинявай — смутено преглътна репортерът.

— Доведоха те по друга работа! — гневно отсече Мефисто, очевидно ядосан от насоката на разговора.

— Убийството на Уишър? — нетърпеливо подхвърли Смитбек.

— Във вестника пишеш, че двата скелета са обезглавени. Извиках те да ти кажа, че това е най-малкият им проблем. — Гласът се задави в дрезгав, нерадостен смях.

— Какво искаш да кажеш? Кой е убиецът?

— Бръчкавите! — просъска Мефисто. — Същите, които нападат и моите хора!

— Бръчкавите? — в недоумение повтори Смитбек.

— Мълчи и слушай, драскачо! Казах ти, че моето царство е царство на спокойствието. И допреди година наистина беше така. Но сега сме обект на постоянни нападения. Изчезва всеки, който дръзне да прекрачи границите. Убит по най-ужасяващ начин. Хората се страхуват. Моите куриери многократно алармираха полицията. Пфу! — Звукът определено беше произведен от презрителна храчка. — Това не е полиция, а корумпирана машина за охрана на едно морално банкрутирало общество! За нея ние сме боклуци, които трябва да бъдат бити и унищожавани, животът ни няма никаква цена! Знаеш ли колко от нашите вече загинаха? Дембо, Хектор, Ани Черната, Старшията и много други. Но когато откъснат главата на едно лъскаво създание в копринена рокля, целият град полудява!

Смитбек механично навлажни устните си, изпадайки в дълбоко недоумение от чутото.

— Какво точно имаш предвид, като казваш, че ви нападат? — попита той.

Мефисто замълча.

— Нападат ни отвън — прошепна най-сетне той.

— Отвън ли? — объркано повтори Смитбек. — Искаш да кажеш, извън границите на това тук? — Очите му опипаха мрака.

— Не. Извън Маршрут 666 и Крепостта — долетя отговорът. — Има едно друго място, което всички отбягват. Преди година се разнесе слух, че вече са го населили. После започнаха убийствата и отвличанията. Изпратихме съгледвачи, но повечето жертви така и не бяха открити. Онези, които успяхме да намерим, бяха обезглавени, с наръфана плът.

— Чакай малко — прекъсна го Смитбек. — Наръфана плът? Нима твърдиш, че тук долу живеят канибали, които режат глави и ядат хора? — Тоя явно е побъркан, мрачно си помисли. Тревожеше се как ще се измъкне навън.

— Не ми харесва съмнението в гласа ти, драскачо — отвърна Мефисто. — Точно това имам предвид. Скаут!

— Да? — обади се един глас на сантиметри от ухото на Смитбек, който подскочи и изцвили от изненада.

— Господи! Откъде изскочи тоя?

— Неведоми са пътищата из моето царство — долетя отговорът на Мефисто. — А животът в тази прекрасна тъмнина изостря зрението.

— Виж какво — смутено преглътна Смитбек. — Не че не ти вярвам, но…

— Млъквай! — отсече Мефисто. — Стига сме дрънкали. Скаут, върни го горе.

— А наградата? — изненадано попита Смитбек. — Нали заради нея ме извика тук?

— Ти да не си глух? — изрече съскащият глас. — Твоите пари не ми вършат работа. Интересува ме единствено безопасността на моя народ. Върни се в твоя свят, напиши си статията. Кажи на онези горе, какво си чул от мен. Те трябва да знаят, че убиецът на Памела Уишър убива и моите хора. Трябва да го спрем!