Маршрут 666 - Страница 13

— Хей, къде отиваме? — попита той.

— Мефисто обича да държи входовете в тайна.

Смитбек кимна и внимателно заобиколи подут кучешки труп. Вероятно тунелджиите с право изпитваха известна параноя, но всяко нещо си имаше граници. По приблизителната му преценка вече се намираха някъде под Сентрал Парк.

Тунелът леко зави надясно. В бетонната стена се появи редица стоманени врати. Над главите им минаваше дебела тръба, от която капеше вода. На изолацията личеше полуизтрит надпис:

ОПАСНО ЗА ЖИВОТА!

СЪДЪРЖА АЗБЕСТ! НЕ ПИПАЙТЕ ОБШИВКАТА —

ПРАХЪТ ОТ НЕЯ МОЖЕ ДА ПРИЧИНИ

БЕЛОДРОБНИ И РАКОВИ ЗАБОЛЯВАНИЯ!

Скаута измъкна ключ изпод дрипите си и го пъхна в бравата на най-близката врата.

— Откъде го имаш? — полюбопитства Смитбек.

— Сред нас се срещат всякакви таланти — подсмихна се човекът, отвори и му кимна да влезе. Вратата хлопна. Озоваха се в непрогледен мрак. Слабата светлина от решетките в тунела все пак действаше успокоително, но тук…

— Нямаш ли фенерче? — заекна Смитбек.

Водачът му драсна клечка кибрит. Пред краката им се появиха бетонни стъпала, спускащи се стръмно надолу.

Светлинката примигна и угасна.

— Доволен ли си? — попита онзи.

— Не съм! Запали друга.

— Щом стане нужда.

Смитбек тръгна напред, опирайки се на влажната стена. Стори му се, че слизат цяла вечност. Скаута драсна нова клечка. Бяха се озовали в огромен железопътен тунел. Релсите мътно проблясваха на мъждивата светлина.

— Къде сме? — попита репортерът.

— Линия 100. Ниво минус две.

— Стигнахме ли?

Пламъчето примигна и отново се възцари мрак.

— Върви подире ми. Кажа ли „стоп“, спираш веднага.

Поеха по релсите. В душата на журналиста отново потрепна паниката. Краката му непрекъснато се препъваха в траверсите.

— Стоп! — разнесе се гласът. Поредната клечка кибрит направи жалък опит да прогони мрака. — Виждаш ли това? — Скаута посочи лъскава метална греда, боядисана в жълто. — Гледай да не стъпиш отгоре, защото е под напрежение.

Клечката угасна. Крачките на клошаря започнаха да се отдалечават.

— Хей, запали пак! — провикна се Смитбек.

Пламъчето послушно се появи, позволявайки му да прекрачи жълтата релса.

— Има ли още такива?

— Да — отвърна водачът му. — Ще ти ги показвам.

— Господи! — въздъхна Смитбек. — А какво ще стане, ако човек случайно стъпи отгоре?

— Ще изгори — спокойно съобщи гласът. — Ръце, крака, глава — всичко става на въглен. Не е за предпочитане да ги настъпваш.

Новата клечка кибрит му позволи да види поредната жълта релса. Смитбек пъргаво я прескочи, а Скаута махна с ръка към Зазидана в стената врата, в основата на която зееше дупка около метър на метър.

— Ще влезем там — поясни дребният мъж.

Смитбек пристъпи към дупката и спря. В лицето го блъсна горещ въздух, напоен с отвратителна миризма. Стомахът му се преобърна. За миг му се стори, че долавя и мирис на горящо дърво.

— Там ли? — изненадано повтори той. — Пак ли ще лазим по корем?

Но спътникът му вече се провираше в дупката.

— Аз съм дотук! — изнервено викна журналистът и клекна пред отвора. — Ако твоят Мефисто иска да говори с мен, ще го чакам тук!

Последва тишина, а после гласът на Скаута глухо се обади:

— Мефисто никога не се качва по-нагоре от трето ниво.

— Днес ще трябва да направи изключение! — отсече с фалшива самоувереност Смитбек. Изведнъж си даде сметка, че е попаднал в абсурдна ситуация и в момента е в пълната власт на непознатия скитник. В тая тъмница беше изключено да открие пътя назад.

Тишината се проточи.

— Хей, тук ли си?

— Стой там и чакай — отзова се гласът.

— Къде отиваш? Поне ми дай кибрита!

В следващия миг нещо докосна коляното му и той подскочи от изненада. Оказа се мръсната ръка на Скаута, показала се от дупката.

— Само толкова ли? — зяпна Смитбек, опипал трите клечки върху дланта си.

— Толкова — отвърна някъде отдалеч гласът. Каза и още нещо, но то се разми от разстоянието.

Настъпи дълбока тишина. Репортерът опря гръб на стената и бавно приклекна с клечките в ръка. Вече се проклинаше за глупостта си да тръгне с тоя тип. Никоя новина не заслужава това, помисли си. Как ще се върне само с три клечки? Затвори очи и направи опит да извика в съзнанието си маршрута, по който бяха стигнали дотук. В крайна сметка се отказа, осъзнал, че трите клечки кибрит няма да стигнат само за релсите под напрежение.

Не след дълго се изправи, усетил протеста на коленете си. Насочи поглед към тъмния тунел и наостри слух. Мракът беше толкова непрогледен, че започнаха да му се привиждат разни неща. Тръсна глава и направи опит да успокои дишането си. Времето сякаш спря. Каква лудост, Господи! Ако можеше да…

— Ей, драскачът! — обади се някакъв призрачен глас от другата страна на дупката.

— Какво? — стреснато подскочи Смитбек.

— Нали ти си драскачът Уилям Смитбек?

Дрезгав и тих, гласът сякаш идваше направо от преизподнята.

— Да, да, аз съм! Бил Смитбек. — Избъбри го припряно и притеснено, сякаш разговаряше с дух. — А ти кой си?

— Мефисто — отвърна гласът със зловещо съскане.

— Защо се забави толкова? — нервно попита Смитбек и се наведе към отвора в зазиданата арка.

— Далече е.

Репортерът замълча, опитвайки да си представи откъде е изпълзял собственикът на безплътния глас оттатък стената.

— Няма ли да се качиш? — попита той.

— Не! Направих го специално заради теб, драскачо! От пет години насам не съм се качвал толкова високо.

— И защо? — попита Смитбек, опитвайки се да открие копчето на репортерския магнетофон.