Маршрут 666 - Страница 110

110

Но ударното ядро на движението „Да си върнем града“ — брамините на нюйоркското богатство и власт — отдавна беше изчезнало от мястото на събитието и се бе затворило в своите мезонети и резиденции. Имаше и такива, които останаха на широката поляна с надеждата да осъществят последното си бдение, след като полицията овладее положението. Но когато силите на реда започнаха да изтласкват побеснялата тълпа, побойниците отстъпиха в същата посока — към просторните тревни площи и кулата на Главния резервоар, без да дават признаци, че ще напуснат сражението. Тъмнината, гъстата растителност и стената от храсталаци пречеха на полицията да ги разбие и укроти.

А и самите униформени действаха предпазливо. Редиците им бяха оредели заради операцията по прочистване на подземията, пък и се появиха с голямо закъснение на мястото на безредиците. Високите чинове отлично съзнаваха, че в множеството може да са останали и влиятелни хора, а кметът беше крайно чувствителен към идеята за безогледно използване на палките и сълзотворния газ. За капак на всичко трябваше да изпратят допълнителни сили в съседните квартали, откъдето идваха съобщения за спорадичен вандализъм и разграбване на магазини. Всички помнеха последните размирици в района на Краун Хейтс, продължили цели пет денонощия и нанесли големи поражения.

Изправена до линейката, Хейуърд гледаше как носилката с Биъл се насочва към отворените задни врати. Подвижните крачета се сгънаха и влязоха в улеите, а раненият простена и вдигна ръка към бинтованата си глава.

— По-внимателно! — обади се тя, после се наведе към вътрешността на линейката и попита: — Как се чувстваш, друже?

— Бил съм и по-добре — отвърна с немощна усмивка полицаят.

— Ще се оправиш — кимна тя и се обърна с намерението да се отдалечи, но гласът на Биъл я спря.

— Онзи мръсник Милър със сигурност щеше да ме зареже, сержант — тихо промълви той. — Вие двамата ми спасихте живота…

— Забрави — отвърна Хейуърд. — Нали това ни е работата?

— Може би — въздъхна Биъл. — Но ти благодаря. Никога няма да го забравя.

Тя кимна, остави го на грижите на санитарите и приближи вратата на шофьора.

— Какво ново?

— Зависи какво те интересува — отвърна онзи, без да вдига глава от пътния лист в ръцете си. — Курсът на златото, международното положение…

— Зарежи глупостите, ами кажи какво става там — отвърна Хейуърд и махна с ръка към парка.

Наоколо цареше странна, почти сюрреалистична тишина. Трафик липсваше, само по пресечките се виждаха линейки и патрулни коли. Платното на самия булевард беше тъмно, тъй като повечето от уличните лампи бяха разбити, а някои още съскаха и изпускаха рояци искри. На бледата светлина се виждаха тухли, счупени стъкла и парчета бетон. На юг, в дъното на булеварда, се появяваха все нови и нови мигащи сини лампи.

— Къде беше досега? — учудено я погледна шофьорът. — Сигурно вдън земя, щом не знаеш какво става тук от два часа насам!

— Не си далеч от истината — каза тя. — Бяхме долу, в тунелите, за да ги прочистим от бездомници. Но се натъкнахме на съпротива. Колегата отзад получи тежко нараняване и видяхме бая зор, докато го измъкнем. Сега стана ли ти ясно? Едва преди пет минути излязохме на повърхността през станцията на Седемдесет и втора и заварихме един град на призраци!

— Прочиствали сте подземията, а? — възкликна шофьорът. — Значи вие сте виновни за всичко.

— За кое всичко? — намръщи се Хейуърд.

Шофьорът докосна ухото си и посочи на изток, сякаш друг отговор не бе нужен.

Хейуърд се ослуша. От тъмната пазва на Сентрал Парк долитаха звуци, доста по-различни от бученето на портативния скенер в линейката и обичайния грохот на големия град: остър вой на сирени, викове и писъци.

— Нали знаеш за демонстрацията на движението „Да си върнем града“? — попита шофьорът. — Без разрешение от властите започнала в южния район на Сентрал Парк…

— Чух това-онова — кимна Хейуърд.

— Така. Но в един момент от всевъзможни дупки започват да извират бездомници, при това в доста агресивно настроение. Явно вие, ченгетата, сте се поупражнявали с палки върху гърбовете им. Започват да се джафкат с демонстрантите и не след дълго нещата се превръщат в мащабна конфронтация. Чух, че хората буквално са озверели. Крещят, псуват и се бият като диваци. Следват и вандалщините. Ченгетата не могат да овладеят положението вече часове. Единственият им успех е, че все пак съумяха да ги изтласкат в парка…

В този момент отзад се разнесе почукване и човекът включи на скорост. Линейката потегли с включена сирена, а светлината от буркана й нашари околните фасади. От няколко прозореца надничаха любопитни лица, а имаше и куражлии, които стояха на тротоарите, но в благоразумна близост до униформената охрана на блоковете. Сред тях гордо се издигаше готическата фасада на „Дакота“, напълно чужда на хаоса долу. Сякаш острите й кули предлагаха сигурна защита срещу враждебната тълпа. Хейуърд насочи очи към мястото, където би трябвало да са прозорците на Пендъргаст. Дали агентът ще успее да се върне жив и здрав от онзи прословут Дяволски етаж?

Едрата фигура на Карлин изплува от мрака.

— Изпрати ли Биъл? — попита той.

— Току-що — отвърна тя. — Какво стана с другия?

— Не ще и да чуе за доктор — отвърна Карлън. — Нещо ново за Милър?

— Най-вероятно вече смуче бира в някой бар на Атлантик Авеню и се хвали с геройствата си — направи гримаса Хейуърд. — И както винаги става, той ще обере лаврите и ще получи повишение, а ние — мъмрене за неизпълнение на заповед…

110