Маршрут 666 - Страница 109

109

Разнесе се нов плясък. Незнайно колко далеч, тъй като ехото кънтеше от всички посоки. И приближаваше. Приведен напред, той се превърна в слух.

— Все още са след нас! — простена в ухото му Дъфи.

— Млъквай и слушай внимателно какво ще ти кажа! — сграбчи го отново Смитбек. — Не можем да им избягаме, значи трябва да се скрием от тях! Ти познаваш тези подземия и ще кажеш как!

Дъфи започна да се гърчи в ръцете му, издавайки нечленоразделни звуци.

Смитбек затегна хватката си.

— Слушай, ако се успокоиш и започнеш да мислиш, всичко ще бъде наред!

Онзи млъкна и задиша тежко.

— В долната част на преливниците, точно преди Гърловината, има контролни камери — поде след малко той. — Ако попаднем в някоя от тях, можем да се затворим и…

— Да вървим! — изсъска Смитбек.

Зашляпаха в мрака, а лъчът на фенерчето объркано скачаше по стените. Ниският тунел направи завой и пред очите на репортера изникна огромно древно съоръжение: нещо като гигантски кух свредел, положен върху гранитен постамент. От двата му края стърчаха ръждясали тръби, а още по-нататък се виждаше сложна плетеница от други, по-малки тръби, които приличаха на гигантски железни черва. В основата на постамента имаше вагонетка, стъпила на релси. Главният поток се пенеше успоредно с машинариите, а вляво от тях зееше отворът на малък страничен тунел. Смитбек взе фенерчето, хвана се за релсата и се изкачи към платформата. После се обърна и протегна ръка на Дъфи.

— В тръбата! — заповяда с напрегнат шепот, побутна дребничкия мъж пред себе си и запрати фенерчето в потока.

— Да не си полудял? Защо го хвърли?

— Пластмасово е, няма да потъне. Надявам се онези да тръгнат подир светлината.

Свиха се в мрака и зачакаха. Дебелите стени на контролната тръба заглушаваха външните звуци, но след известно време до слуха на Смитбек достигна все по-отчетливо шляпане. Бръчкавите идваха. При това доста бързо, ако се съдеше по плясъка на водата. Тялото на Дъфи отново се разтърси, а Смитбек се помоли на Бога този път да запази самообладание. Шляпането се приближаваше, придружено от напрегнато пръхтене. Стъпките заглъхнаха пред машинарията.

Смитбек неволно сбърчи нос от ужасяващата воня. Вляво от него Дъфи неудържимо трепереше.

Плясъците се подновиха. Явно онези същества обикаляха наоколо. Отвън долетя нещо като приглушено смъркане и Смитбек изстина, спомнил си за изключителното обоняние на Мбвун. След известно време шляпащите стъпки започнаха да се отдалечават и той бавно изпусна въздуха от гърдите си. Уродливите създания се насочиха към вътрешността на тунела.

Започна да диша бавно и дълбоко, като броеше всяко вдишване. На тридесет се обърна към Дъфи и прошепна:

— В коя посока са преливниците?

— В далечния край на тази тръба — тихо отвърна инженерът.

— Да вървим.

Завъртяха се с безкрайна предпазливост и запълзяха в тясната тръба. Измина цяла вечност, преди Дъфи най-сетне да изскочи на открито. Краката му цопнаха във водата в бърза последователност — единият, после другият… Смитбек понечи да го последва, но в същия миг се разнесе нечовешки писък и в лицето го плисна някаква течност, която беше по-гъста и по-топла от водата. Той панически отскочи назад.

— Помощ! — простена неочаквано тихо Дъфи. — Не, недейте, червата ми ще… О, Боже… няма ли някой да ми…

Гласът му постепенно премина в гъргорене и бавно заглъхна в шума на течащата вода. Смитбек панически запълзя в обратна посока. Зад гърба му се разнесоха отвратителните звуци на разкъсвано с нокти месо и пропукването на строшени кости.

Няколко минути по-късно излетя от дупката, през която бяха влезли, просна се по гръб в потока, но моментално скочи на крака и хукна към страничния тунел. В главата му имаше само една мисъл: да бяга, да бяга с всички сили, колкото го държат краката! И той бягаше и бягаше, блъскайки се в стените на тунела, опипвайки слепешком безбройните разклонения, потъвайки все по-дълбоко в земните недра. Тунелът се вля в друг, после в трети, четвърти, пети… Всеки следващ беше по-широк от предходния. После някаква ръка — мокра и страшно силна, го стисна за шията, а устата му бе затисната от огромна длан.

55

Около час след спонтанното си избухване безредиците в южната част на Сентрал Парк започнаха да утихват. Още преди единадесет вечерта гневът и силите на инициаторите им явно се поизчерпаха. Пострадалите бяха изтеглени встрани, а камъните и юмруците постепенно отстъпиха място на крясъците, ругатните и заканите. Но имаше и такива, които продължаваха битката. На мястото на насинените и изтощените се появяваха нови: някои от любопитство, други изпълнени с гняв, а трети просто пияни и жадуващи за бой. В телевизионните репортажи се долавяше истерия, някои бяха силно преувеличени, а слуховете се разпространяваха с бързината на горски пожар — из баровете на Първо и Второ авеню, претъпкани с млади републиканци, хулещи президента; на „Сейнт Марк“ и из дупките на Ийст Вилидж, където се събираха марксисти и всякакви други противници на статуквото; по факсове и телефони. Тези слухове течаха успоредно с новините. Едни твърдяха, че бездомниците и техните поддръжници са станали жертва на полицейски геноцид, други поддържаха версията, че леви радикали и криминални престъпници палят банки, стрелят по мирни граждани и грабят магазини. Повярвалите на тези приказки се организираха в бойни групи, които посрещаха последните групи бездомници, появяващи се тук-там в околностите на парка и успели да избягат от силите на реда и сълзотворния газ.

109