Маршрут 666 - Страница 94

Марго се стресна от изражението на лицето му. До този момент си мислеше, че проблемът им беше да убедят Хорлокър.

— К’ви ги дрънкаш, бе?! — изригна началникът на полицията. — Изкомандвай шибания компютър да затвори кранчето!

— Не става — отвърна Дъфи. — Вече обясних на капитан Уокси, че след като се задейства системата, нещата преминават в ръцете на гравитацията. Тоновете вода тръгват надолу, а автоматичната хидравлика се задейства под…

Хорлокър стовари длан върху масата.

— Какво говориш, мътните да те вземат?!

— Казах, че не мога да спра операцията — долетя задавеният отговор.

— Нищо такова не ми е казвал — изквича Уокси. — Заклевам се, че…

Хорлокър го спря със свиреп поглед, след което отново се обърна към инженера:

— Не ме интересува какво не можеш да направиш, а какво можеш!

— Има само един начин — неохотно рече Дъфи. — Някой да се спусне до главния шлюз и да го затвори ръчно. Но това е изключително рискована операция. Мисля, че след въвеждането на автоматизираната система за управление никой не го е правил. Което означава минимум десетина години. А за спиране на пълненето просто забравете. Към резервоара се стичат милиони кубически метра вода през система от акведукти с диаметър на тръбите два метра и половина. Притокът не може да спре, дори ръчното затваряне на шлюза да мине успешно. Нивото рязко ще се покачи и целият Сентрал Парк ще се окаже под вода…

— Пет пари не давам, ако ще да го превърнеш в езеро! — отсече Хорлокър. — Вземай Уокси и хората, които ти трябват, и отивай да свършиш тая работа!

— Сър! — възкликна с разширени очи Уокси. — Няма ли да е по-добре, ако… — Поклати глава и съкрушено млъкна.

Дъфи объркано размърда малките си влажни ръчички.

— Много е трудно да се слезе там — изломоти той. — Мястото е точно под резервоара, отвсякъде тече вода. Някой може да пострада…

— Още ли си тук, Дъфи? — ревна Хорлокър. — Изчезвай на секундата и отивай да затвориш шибания шлюз!

— Да, добре — кимна дребният мъж и лицето му стана по-бяло от платно.

Очите на Хорлокър бавно се извъртяха по посока на капитана.

— Ти даде идеята, ти ще я спреш! — изръмжа той. — Въпроси?

— Да, сър.

— Слушам.

— Всъщност, не, сър, нямам въпроси.

Настъпи тишина. Никой не помръдваше.

— Хайде! — изрева миг по-късно Хорлокър. — Размърдайте си задниците!

Марго се дръпна, за да направи път на Уокси, който с нежелание се повлече към вратата, следвайки Дъфи.

48

Входът към „Уайн Селар“ — едно от модните сутеренни заведения, изникнали като гъби през последната година в Манхатън, беше малка вратичка в стил ар деко в ъгъла на импозантната фасада на Хемпшър Хаус и имаше вид на допълнително избит отвор към някакво общо мазе. Избрал за наблюдателен пункт едно място непосредствено до него, Смитбек виждаше морето от глави, запълнило булеварда в двете посоки. Над него стърчаха разкривените корони на старите дървета гинко, маркиращи входа на Сентрал Парк. Участниците в бдението бяха свели глави, но имаше и такива — предимно младежи с навити ръкави и разхлабени вратовръзки, които пиеха бира от бутилки в хартиени торбички и весело се поздравяваха с пляскане на дланите. Момиче във втората редица държеше плакат с надпис: „Ние никога не ще те забравим, Памела“, по бузата му се търкаляше самотна сълза. Смитбек с удоволствие установи, че в другата й ръка белее екземпляр на „Поуст“ с последния му материал. Множеството пред него беше смълчано, но в далечината се чуваха виковете на демонстрантите, примесени с тътена на мегафони и вой на сирени. Застанала до него, госпожа Уишър постави запалена свещ до големия портрет на дъщеря си. Ръцете й не трепваха, но пламъчето диво се мяташе под хладния вечерен ветрец. Жената коленичи за мълчалива молитва, тишината стана още по-плътна. Миг по-късно се изправи и пристъпи към голяма купчина цветя, освобождавайки място за останалите опечалени със запалени свещи в ръце. Изтече минута, сетне втора. Госпожа Уишър погледна снимката за последен път. Около нея вече имаше цяла огърлица от трептящи пламъчета. Фигурата й леко се олюля и Смитбек бързо я хвана за лакътя. Жената изненадано примигна, сякаш изведнъж беше забравила за какво са тук. После отнесеното изражение на лицето й изчезна, ръката й се отскубна от пръстите на репортера с неочаквана сила, тя се извърна към множеството.

Гласът й беше силен и ясен.

— Искам да засвидетелствам своето състрадание на всички майки, загубили децата си в резултат на престъпления и убийства, на лудостта, обхванала този град и цялата ни страна. Това е всичко.

Няколко телевизионни камери бяха съумели да се промъкнат до първите редици, но госпожа Уишър нямаше намерение да държи реч.

— Към Сентрал Парк — извика с твърд глас тя. — Към Широката поляна!

Тълпата се люшна на запад, сякаш задвижена от невидим, но мощен мотор. Всичко изглеждаше под контрол въпреки бутилките, минаващи от ръка на ръка. Сякаш демонстрантите си даваха сметка, че участват във важно и незабравимо събитие, помисли си Смитбек, който с усилие запази позицията си непосредствено до дамата. Прекосиха Седмо авеню — един безбрежен океан от червени стоп-светлини на блокираните автомобили. Пронизителните полицейски свирки потъваха в могъщия вой на клаксоните. Смитбек забави крачка само за миг, просто за да хвърли поглед на програмата на демонстрацията в „Поуст“. Но това беше достатъчно, за да настъпи обувките на Вискънт Адер — скъпа ръчна изработка. Наближаваше девет и половина. Всичко вървеше по график. Предстояха още три поклонения, всичките по протежение на Сентрал Парк Уест. След това щяха да навлязат в самия парк за последното бдение, насрочено за полунощ.