Маршрут 666 - Страница 84

* * *

Лъчите на късното следобедно слънце в единствения прозорец на тесния кабинет позлатяваха книги и документи. Марго седна пред бюрото и придърпа клавиатурата.

— Миналата година получихме дарение, благодарение на което музеят прехвърли цялата си документация на електронни носители. Ако имаме късмет, вероятно ще открием и дневника…

Въведе в търсачката три думи: Уитлъси, колиба и черепи. На екрана се появи един самотен документ. Марго бързо го отвори и насочи курсора към предпоследния запис. Докато четеше текста — хладно безразличен върху компютърния дисплей, в съзнанието й изплуваха картини от събитията, случили се преди година и половина: намира се в един затъмнен кабинет на музея и наднича през рамото на Бил Смитбек, разлистил мухлясала тетрадка.

...

… Крокър, Карлос и аз продължихме напред. Но спряхме почти веднага, защото се наложи да преопаковаме сандъка заради някаква стъкленица с мостри, която се беше счупила. Докато аз се занимавах с това, Крокър тръгна по някаква пътечка и стигна до малка полянка с полусрутена колиба по средата. Тя сякаш бе изградена изцяло от човешки черепи и заобиколена с ограда от забити в земята бедрени кости. В тила на всеки череп имаше грозна дупка с назъбени краища. В колибата се издигаше малък жертвен олтар, също направен от бедрени кости с увиснали по тях кожи и сухожилия. Отгоре намерихме скулптурата и някакви парчета дърво със странна резба по тях.
Но нека не изпреварваме събитията. Докато отваряхме сандъка за чантата с инструментите, отнякъде изскочи възрастна туземка, която със залитане се насочи към сандъка, а от устата й излитаха диви крясъци. Не мога да кажа дали беше болна или пияна…

— Мисля, че това е достатъчно — каза Марго малко по-рязко, отколкото би желала, екранът се опразни. Само това й липсваше: нови спомени за съдържанието на онзи кошмарен сандък.

— Твърде любопитно — обади се Пендъргаст. — Може би е време да направим рекапитулация. — Замълча за миг, след което започна да прегъва един след друг тънките си пръсти: — Кавакита синтезира опиат, известен с названието „Гланц“, изпробва го върху други и после сам поема модифициран вариант от него. Нещастните деформирани потребители започват да се притесняват от светлина и потъват в глъбините на тунелите. Подивели от наркотичен глад, те започват да избиват подземното население. След смъртта на Кавакита и пълното изчерпване на дрогата нападенията им рязко зачестяват.

— Известен ни е и личният мотив на Кавакита да приема веществото — допълни Марго. — Препаратът явно притежава свойството да ускорява рязко органичната регенерация и дори да увеличава продължителността на живота. Подземните същества са приели по-раншна версия на този химикал. Изглежда е продължил да го усъвършенства и след като е започнал сам да го взема. Опитните организми в моята лаборатория изобщо не показват морфологични изменения. Но и най-последните образци от веществото имат негативен ефект: видяхме колко агресивни и склонни към убийство стават мишките, а дори и едноклетъчните.

— Дотук добре, но три въпроса все още чакат отговор — намеси се Дагоста.

Двамата го погледнаха.

— Първо, защо са го убили? Струва ми се, че именно това се е случило.

— Може би са станали неуправляеми — предположи Пендъргаст.

— Или пък са започнали да виждат в негово лице причината за всички свои беди — добави Марго. — А може би е имало борба за власт между него и някой от тях. Помните ли какво пише в дневника си? „Другият става все по-нетърпелив“.

— Второ, защо споменава в същия дневник оня хербицид тиоксин? Това с нищо не се връзва. Или пък витамин D? Нали казахте, че точно него е синтезирал?

— Да не забравяме думата „необратим“, записана в дневника — каза Пендъргаст. — Може би най-накрая е разбрал, че вече не може да върне нещата назад.

— Вероятно тъкмо това е причина за отчаянието, което струи от записките му — отбеляза Марго. — Явно е насочил всичките си усилия към пречистването на препарата, но в хода на работата е пренебрегнал новите странични ефекти върху психиката.

— Трето и последно — продължи Дагоста. — Защо, по дяволите, е възпроизвел онази колиба от черепи, за която споменава в дневника си Уитлъси?

Възцари се дълго мълчание.

— Прав си, Винсънт — пръв го наруши Пендъргаст. — Лично аз не мога да проумея предназначението на тази колиба. Както и на металните предмети, които намерих върху жертвеника. — Бръкна в джоба си и постави няколко дребни неща върху бюрото на Марго. Дагоста мигом ги взе в ръка и започна да ги оглежда.

— Не са ли просто боклуци?

— Бяха подредени грижливо — поклати глава Пендъргаст. — Дори с любов… Като мощите в някоя мощехранителница.

— В какво?

— Мощехранителница. Къде се съхраняват свещени реликви или ритуални предмети.

— Тези тук не ми изглеждат като реликви — поклати глава лейтенантът. — Приличат ми по-скоро на части от разглобено арматурно табло. Или някакъв друг уред. — Обърна се към Марго и подхвърли: — Някакви идеи, докторе?

Младата жена стана от мястото си и пристъпи към масата. Взе едно от парчетата, разгледа го внимателно и пак го остави.

— Може да е всичко — промърмори тя и вдигна някаква тубичка с нанизан гумен маркуч в единия край.

— Наистина всичко — съгласи се Пендъргаст. — Но, доктор Грийн, аз имам предчувствието, че ключът на цялата загадка се крие именно в естеството на тези предмети и причините, поради които бяха така грижливо подредени върху жертвеника на тридесет етажа под Ню Йорк…