Маршрут 666 - Страница 82

— След като вече е станало късно — отбеляза Дагоста.

— Именно това ме учудва. Явно е погълнал някакви количества, преди да стигне до откритието си. Но защо е поел риска да го изпитва върху себе си? Това не е в стила му. Няма как да не си е давал сметка, че дори и след тестове върху хора, пак няма да получи окончателни резултати.

— Самонадеяност — предположи Дагоста.

— Никой не е толкова самонадеян, че да се постави в положението на опитно свинче — поклати глава Марго. — Кавакита беше опитен професионалист, чиято прецизност стигаше до маниакалност. Нещата просто не се връзват.

— Пристрастяването се простира навсякъде, дори върху хора, за които никой не би допуснал такова нещо — каза Дагоста. — Бил съм свидетел на много случаи с лекари, медицински сестри, а дори и полицаи.

— Може — въздъхна младата жена, ала съмнението в гласа й остана. — Но да вървим нататък. Това тук са бактериите и едноклетъчните, които също заразихме с реовируса. Получи се нещо много странно: всички реагираха негативно — амеби, парамеции, ротатории… С изключение на ей това тук… — Отвори вратичката на един инкубатор, в който имаше цяла редица стъкълца за посявка, покрити с пихтиесто вещество с пурпурен цвят. В средата на всяко стъкълце лъщеше сребристо кръгче с размер на дребна монета. Именно тези кръгчета бяха колониите едноклетъчни организми. Извади едно стъкълце и добави: — Това е B. meresgerii — едноклетъчен организъм, който живее в океана — обикновено в плитки води, върху планктон и водорасли, които са основната му храна. Предпочитам да работя с него, защото е податлив, предсказуем и изключително чувствителен към химикалите.

Плъзна примка от тънка жичка по повърхността на колонията и прехвърли материала върху лабораторното стъкло. Настрои микроскопа и направи място на Дагоста.

Той се наведе над окуляра. Отначало не различи нищо, но после забеляза голямо количество бистри и обли мехурчета, които бясно мърдаха с камшичетата си.

— Не ми се виждат много кротки и податливи — отбеляза лейтенантът.

— Обикновено са такива.

В следващия миг си даде сметка, че движенията на едноклетъчните нямат нищо общо с хаоса, а напротив — абсолютно целенасочени са. На практика миниатюрните организми водеха битка на живот и смърт, пробиваха външната мембрана на противника и проникваха в него.

— Не каза ли, че се хранят с планктон?

— Ще повторя предишния си отговор: обикновено да… — Марго задържа погледа си върху лицето му: — Зловещичко, а?

— Доста — промърмори Дагоста и побърза да се отдръпне от микроскопа. С изненада установи, че му се гади от агресивността от тези низши създания.

— Помислих, че трябва да го видиш, защото ако колегите ти са решили… — Младата жена изведнъж замълча и напрегнато се залепи за прибора.

— Какво има? — попита Дагоста.

Изтече цяла минута в мълчание, после Марго вдигна глава и промърмори:

— Странно, много странно… — Обърна се към лаборантката и добави: — Джен, я им капни малко еозинофил. А след това им пусни радиоактивните маркери, за да разберем кои са първите заселници…

Направи знак на лейтенанта да почака и се зае с подготовката на микроскопските слайдове. Накрая колонията легна под окуляра, а Марго се надвеси над него и сякаш заспа. В един момент се изправи, нахвърли някакви бележки и отново се залепи за микроскопа, броейки тихичко под нос.

— Продължителността на живота на тези едноклетъчни е около шестнадесет часа, но тук са вече тридесет и шест и въпреки това са живи и здрави — озадачено рече тя. — При температура от тридесет и седем градуса B. meresgerii се делят на всеки осем часа, което означава… — хвърли поглед към диференциалното уравнение в бележника си, — че след тридесет и шест часа би трябвало да има между седем и девет мъртви клетки на всяка жива…

— Е, и?

— От направените сметки излиза, че това съотношение е наполовина по-ниско.

— Което означава?

— Което означава, че споменатото едноклетъчно или се дели на по-големи интервали, или…

Замълча, отново се залепи за прибора и Дагоста долови за втори път тихото й броене.

— Интервалите на делене са нормални — изправи се бавно тя.

— Което означава? — отново попита Дагоста и механично опипа пурата в джоба си.

— Означава, че живеят с петдесет процента по-дълго.

Лейтенантът втренчено я погледна.

— Ето го мотивът на Кавакита! — тихо промълви той.

На вратата се почука, после, още преди някой да реагира, на прага се изправи Пендъргаст, издокаран в безупречен черен костюм. Свидетелство за подземната му експедиция беше малък белег над лявата вежда и леката умора, изписана върху видимо отслабналото му лице.

— Пендъргаст! — възкликна Дагоста. — Най-после!

— Здравейте. Очаквах да те намеря именно тук, Винсънт. Съжалявам, че се забавих, но малката ми екскурзия се оказа по-трудна от очакваното. Бих могъл да те запозная с перипетиите си половин час по-рано, но душът и преобличането бяха просто наложителни.

— Какви перипетии? — погледна го с интерес Марго. — Да не би да сте ги срещнали?!

— Срещнах ги — кимна Пендъргаст. — Видях и много други неща. Но нека по-напред да чуя какво става на повърхността. Вече научих за клането в метрото, видях и армията в сини униформи, която очевидно се готви за масирана атака. Но сигурно има още много неща, които съм пропуснал.

Без да губят повече време, Марго и Дагоста му разказаха за същинските качества на „гланца“, за Уитлъси и Кавакита, за предстоящото наводняване на тунелите „Астор“. Агентът слушаше внимателно и наруши мълчанието си само за да зададе няколко въпроса, свързани с експериментите на Марго.