Маршрут 666 - Страница 71

Подобен набег изисква интелигентно планиране и добро познаване на системата отвътре. Отпечатъците от стъпки засега не даваха кой знае каква информация, но по негово мнение нападателите са били между шест и десет души. Една отлично организирана и перфектно проведена акция.

Но с каква цел?

Експертите бяха на мнение, че убитият от електрически ток най-вероятно сам е стъпил върху третата релса. Какво ли се е случило, за да стигне до това самоубийствено решение? Дали Алберта Муньос също го е видяла, каквото и да то? Реши, че на всяка цена трябва да говори с нея, и то преди да я докопа Уокси.

— Хей, Дагоста! — прозвуча познат глас. — Да не би да дремеш, по дяволите?

Клепачите му бавно се повдигнаха, очите му се спряха на червендалестото лице, чиито бузи се тресяха насреща му.

— Извинявай, че ти наруших дрямката, но ние, будните, трябва да се справим с една малка криза! — добави гневно Уокси.

Дагоста стана, откри сакото си на облегалката на стола и започна да го облича.

— А бе, ти чуваш ли какво ти говоря? — избухна Уокси.

Дагоста мълчаливо се промъкна покрай дебелата фигура на капитана и отиде в оперативната зала. Изправена пред бюрото на дежурния офицер, Хейуърд четеше някакъв факс. Той я изчака да вдигне глава и кимна по посока на асансьора.

— Къде хукна сега, да те вземат мътните? — извика Уокси и се втурна след тях. — Глух ли си? Не чу ли, че сме в криза?

— Кризата си е твоя, оправяй си я! — сряза го Дагоста. — Аз имам друга работа.

Когато вратата на асансьора се затвори, Дагоста пъхна пура в устата си и се обърна към Хейуърд.

— В „Сейнт Люк“, нали? — попита тя.

Той кимна.

Минута по-късно вратите на асансьора се разтвориха с мелодичен звън към широкото, покрито с теракота преддверие. Дагоста тръгна към изхода, после изведнъж се закова на място. През широките стъкла на входната врата се виждаше размахала юмруци тълпа. Хората бяха три пъти повече в сравнение с онези, които беше заварил пред дирекцията в два през нощта. Богатата дама Уишър се бе покачила на покрива на някаква патрулна кола и оживено говореше в голям мегафон. Медиите отдавна бяха тук — бляскаха светкавици, подвижните телевизионни станции бръмчаха с въртящи се антени.

— Сигурно ще предпочетеш кола без отличителни знаци от подземния гараж — подхвърли Хейуърд, докосвайки ръката му.

— Добра идея — обърна се да я погледне лейтенантът и без повече приказки се върна обратно в кабината.

* * *

Дежурният лекар ги накара да чакат цели четиридесет и пет минути, седнали на неудобните пластмасови столове в болничното барче. Беше млад, навъсен и смъртно уморен.

— Вече казах на капитана, че няма да допусна никакви разпити преди шест! — отсече той с тънък и гневен глас.

Дагоста стана и му протегна ръка:

— Аз съм лейтенант Дагоста, а това е сержант Хейуърд. Приятно ми е да се запозная с вас, доктор Уосърман.

Лекарят изсумтя и дръпна ръката си.

— Уверявам ви, че нямаме никакви намерения да утежним състоянието на госпожа Муньос, докторе.

Младият мъж не каза нищо.

— Вие ще прецените дали има такава опасност — добави Дагоста.

Докторът пак не отговори.

— Казаха ми, че един полицейски служител е бил тук и дори ви е заплашвал.

— От години работя в интензивното, ни никога не са се отнасяли с мен по начина, по който си позволи онзи идиот! — внезапно се отприщи Уосърман.

— Добре дошъл в клуба! — процеди Хейуърд.

Лекарят й хвърли изненадан поглед, след което малко се поуспокои.

— Докторе, в това клане са участвали най-малко шест, а може би дори десет души — започна Дагоста. — Мисля, че са същите, които са убили Памела Уишър, Никълъс Битърман и мнозина други. В момента се скитат из тунелите на свобода. Може да се окаже, че Госпожа Муньос е единствената, която може да ни даде някакви сведения за убийците. Ако продължавате да поддържате становището, че един разпит би навредил на състоянието й, аз ще се оттегля. Надявам се обаче, че разбирате животът на колко други хора е под заплаха.

Докторът го изгледа продължително и накрая почти се усмихна.

— Много добре, лейтенант — кимна той. — Но при три условия. Първо, разпитът ще стане в мое присъствие. Второ, ще бъдете изключително внимателен с въпросите си, и трето, ще го прекъснете в момента, в който ви кажа.

Дагоста кимна.

— Но според мен само ще си изгубите времето — предупреди го Уосърман. — Жената е в шок и проявява ранните симптоми на посттравматичен стресов синдром.

— Разбрано, докторе.

— Добре. Доколкото ми е известно, госпожа Муньос е от малък град в централната част на Мексико. Работи като детегледачка при семейство в Горен Ийст Сайд. Известно ни е, че говори английски, но не знаем нищо повече.

Госпожа Муньос лежеше в болничното легло в същото положение, в което я бе видял на носилката: със скръстени ръце и безизразен поглед, отправен в нищото. Стаята миришеше на глицеринов сапун и спирт за разтриване. Хейуърд остана отвън, за да предотврати евентуалната поява на Уокси, а докторът и Дагоста седнаха от двете страни на леглото. Известно време постояха неподвижни, после Уосърман внимателно хвана ръката на жената.

Дагоста извади снимка от портфейла си и й я показа.

— Дъщеря ми, Изабела, на две годинки — каза той. — Нали е сладка?

Въоръжи се с търпение и зачака. Миглите на жената потрепнаха, очите й бавно се фокусираха върху снимката. Докторът се намръщи.

— Имате ли деца? — попита Дагоста и бавно прибра снимката.

Госпожа Муньос го погледна. Последва дълга тишина.

— Знам, че сте нелегално в страната, госпожо Муньос — рече най-сетне Дагоста.