Маршрут 666 - Страница 69

— А?

— Вечно и едно и също! Все семафорите са им криви! Бързо, ама на куково лято!

Тръмбъл скръсти ръце пред гърдите си и затвори очи. Главоболието му се засилваше, а жегата го обгърна като тежко одеяло.

— Вземат по долар и половина за тая сауна, мамка им! — не мирясваше Колб. — Другия път май трябва да си наемем лимузина!

Тръмбъл разсеяно кимна и погледна часовника си. Един без четвърт.

— После се чудят защо хората пътуват гратис! — добави все така заядливо спътникът му.

Тоя няма ли да млъкне, въздъхна младежът, после долови някакъв шум и погледна към прозореца. Неясна сянка прекосяваше съседния коловоз. Пак правят нощни ремонти, защото трафикът не е толкова натоварен, разсеяно си помисли той. Сянката приближаваше. Но ако има повреда във влака, един Господ знае докога…

Фигурата приближи и Тръмбъл изведнъж изправи гръб, забравил мрачните си предположения. В тунела тичаше жена, цялата в бяло, а от гърба й стърчеше нещо, което мрачно проблясваше на светлината от вагоните.

— Хей, видя ли това? — обърна се той към Колб.

— Какво?

— Някаква жена тичаше покрай влака.

— Май си пийнал повечко бира, момчето ми — ухили се Колб.

Тръмбъл скочи на крака и проточи врат през отворения прозорец. Нищо. Тунелът беше тъмен и пуст. Дръпна се навътре и бавно се огледа. Беше ясно, че никой от останалите пътници не е забелязал каквото и да било.

Какво става тук, по дяволите? Обир? Отново надникна през прозореца, но тунелът беше все така пуст.

— „Бързото“ май ще се проточи — изръмжа Колб и почука по стъклото на скъпия си ролекс.

Главата на Тръмбъл забуча. Дали пък наистина не беше прекалил с пиячката? Ако е така, значи трябва да си даде почивка, защото това му се случваше за трети път в рамките на една седмица. Вероятно е видял работник от поддръжката, който носи нещо на гръб. Може и да е била жена, напоследък там назначават всякакви. Погледна през двойната врата към съседния вагон. Единственият пасажер там гледаше право пред себе си с отегчено лице. Ако е станал някакъв инцидент, сигурно ще им съобщят по радиоуредбата.

Седна на мястото си и затвори очи, опитвайки се да прогони досадното главоболие. По принцип използваше метрото редовно, защото с него се пътува бързо, а потракването на колелата му помагаше да се разтовари. Но в случаи като този — закопчан без никакви обяснения в лепкавата жега — неволно започваше да си мисли колко дълбоко под земята се е озовал, колко километра от тъмния тунел го делят от следващата спирка…

Отначало му се стори, че чува тътен на приближаващ влак, но после изведнъж си даде сметка, че това е стон — далечен и пълен с отчаяние, странно изкривен от ехото в тунела.

— Какво, по дя… — започна Колб и скочи на крака. Пуберът с палтото отвори очи, а келнерката застана нащрек.

Във вагона настана мъртва тишина. Пътниците напрегнато се ослушваха, но стонът не се повтори.

— Чу ли това, Бил? — напрегнато прошепна Колб.

Тръмбъл не отговори. Обир, може би убийство, с тревога си помисли той. Или — още по-лошо — влакът е спрян от банда, която методично претърсва вагоните. Големият кошмар на всеки пътник в метрото.

— Никога нищо не съобщават! — оплака се Колб и втренчи неспокоен поглед в репродуктора на тавана. — Може би някой трябва да провери какво става…

— Ами, направи го — промърмори Тръмбъл. — Лично аз нямам нищо против.

— Беше човек! — не мирясваше Колб. — Мога да се закълна, че пищеше човек!

Тръмбъл механично извърна глава към прозореца. По съседния коловоз се движеше още една неясна сянка. Вървеше със странно поклащане, сякаш накуцваше.

— Някой идва — отбеляза той.

— Тъкмо ще го питаме какво става.

Тръмбъл стана и се надвеси през прозореца.

— Ей, ти!

Ясно видя, че фигурата застива на място.

— Какво става, човече? Да не пострада някой?

Сянката се размърда и пое към предния вагон. Покатери се на стъпалото между буферите и изчезна.

— Мразя ги тия копелдаци от градския транспорт! — изръмжа Колб. — Прибират по четиридесет бона на година, без изобщо да си мръднат задниците!

Тръмбъл отиде да надникне през остъклената врата на предния вагон. Единственият пътник се беше задълбочил в книга с меки корици. Всичко беше спокойно.

— Какво виждаш? — изцвили зад гърба му Колб.

— Нищо — промърмори младежът и се върна на мястото си. — Сигурно са били бачкаторите, които ремонтират нещо в тунела.

— Няма ли най-после да тръгнем? — неочаквано се обади келнерката. Гласът й беше нервен, натежал от напрежение. Пуберът с дебелото палто се изтегна на седалката с ръце в джобовете. Тоя като нищо държи някой пищов, тревожно си помисли Тръмбъл.

Светлината в предния вагон примигна и угасна.

— О, мамка му! — възкликна Колб.

В следващия миг откъм тъмния вагон се разнесе силен трясък, композицията се разклати. Нещо започна да съска, сякаш изпускаха въздуха от огромен балон.

— Какво беше това? — облещи се келнерката.

— Аз се измитам! — обяви Колб. — Хайде, Тръмбъл, тръгвай с мен! Връщаме се на спирката на Петдесет и девета, която едва ли е на повече от две преки.

— Не мърдам оттук! — отсече Тръмбъл.

Колб се вкопчи в ръчката, сълзите му рукнаха.

— Дърпай, за Бога!

Сгъстеният въздух изпъшка, вратата се отвори. В ноздрите им нахлу задушаваща миризма на влажна пръст. Колб изблъска колегата си и скочи на релсите. Тръмбъл стегна мускули и понечи да го последва, после изведнъж замръзна на място. От мрака на тунела изскочиха някакви силуети и бързо се насочиха към влака. Тръмбъл зяпна, целият се вцепени от ужас. В начина, по който се придвижваха безплътните сенки, имаше нещо вледеняващо странно, нещо чуждо и неприсъщо на хората. След секунда те се струпаха около Колб. Нечия ръка го сграби за косата и изви главата му, друга прикова ръцете му към тялото. Колегата му се загърчи в безмълвна агония. От мрака изплува трета сянка, замахна с плавно движение и от гърлото на Колб плисна плътна струя кръв.