Маршрут 666 - Страница 65

Анет Уишър седеше край маса със стъклен плот на балкона, със слънчеви очила и модна сламена шапка на главата. Обърна се, дари го с едва забележима усмивка и му направи знак да седне. Смитбек се подчини и с възхищение погледна към необятния зелен килим на Сентрал Парк, ширнал се чак до Сто и десета улица на север.

— Сервирай чай на господин Смитбек — обърна се домакинята към прислужницата, която го бе въвела.

— Моля, наричайте ме Бил — промълви Смитбек и стисна протегнатата й ръка. С чувство на лека изненада и уважение установи, че дори под безмилостните лъчи на лятното слънце кожата й изглежда великолепно, недокосната от годините. Беше по младежки стегната, с приятен кремав цвят, далеч от повехналата отпуснатост на старостта.

— Ценя търпението, което проявихте — подхвърли тя, освобождавайки пръстите си от неговите. — Не се съмнявайте, че то скоро ще бъде възнаградено. Стигнахме до решение относно бъдещата си тактика и както ви обещах, вие пръв ще се запознаете с него. Като проявите пълна дискретност, разбира се.

Смитбек пое чашата и отпи глътка от ароматната течност с изтънчен вкус на жасмин. Обля го чувство на дълбоко задоволство. Седеше в този огромен апартамент с прекрасен изглед към Манхатън и пиеше чай с жената, за чието внимание мечтаеха всички журналисти в града. Удовлетворението беше толкова силно, че го накара да забрави дори унижението, на което го беше подложил онзи мръсник Брайс Хариман.

— Успехът на първата демонстрация беше толкова голям, че ние взехме решение да издигнем кампанията на ново, още по-високо равнище — обяви госпожа Уишър, а той мълчаливо кимна. — На практика плановете ни са прости и ясни. Всички бъдещи инициативи ще се провеждат без предизвестие, мащабите им постоянно ще се разширяват. След всяко ново убийство ще организираме протестни митинги пред дирекцията на полицията с лозунга да се сложи край на насилието. — Пръстите й прибраха един немирен кичур. — Убедена съм, че няма да чакаме дълго, за да усетим промените.

— Какво означава това? — с интерес я погледна Смитбек.

— Утре, в шест следобед, организираме митинг пред катедралата „Свети Патрик“. Ще дойдат много повече хора, отколкото видяхте на Гранд Арми Плаза. Искаме да покажем на този град, че не се шегуваме. Ще тръгнем по Пето авеню, ще прекосим южната и ще се насочим към западната част на Сентрал Парк, където ще направим бдение със свещи на мястото на всяко убийство. Накрая ще отслужим вечерна литургия на Широката поляна.

Госпожа Уишър замълча за момент, после поклати глава.

— Страхувам се, че градската управа още не си дава сметка за какво става въпрос. Но бъдете сигурен, че когато негодуващите избиратели блокират центъра на Манхатън, ще промени отношението си.

— А кметът? — попита Смитбек.

— По всяка вероятност пак ще се появи. Той е политик, а такива като него не пропускат възможността за публична изява. Но когато го стори, аз ще го предупредя, че друг шанс няма да има. Не се ли размърда, започваме кампания за искане на оставката му. А след като я подаде няма да го вземат дори за ловец на бездомни кучета в Акрън, Охайо. — На лицето й се появи сурова усмивка: — Очаквам да ме цитирате точно, в подходящия момент.

Смитбек не успя да скрие задоволството си. Нещата се подреждаха добре, даже много добре!

34

Беше почти готово…

Той пристъпи във влажния мрак на Храма, опипвайки с пръсти хладните издутини на стените, гладките органични повърхности — вдлъбнати и изпъкнали. Правилно е построен тук. Подобие на съществувалото тук преди, но в същото време и безкрайно различен. Завъртя се и седна на трона, изработен специално за него. Усети кожената повърхност на седалката, която меко поддаде, необичайно изострените му сетива доловиха слабото триене на кости и сухожилия. Скоро всичко ще бъде завършено. Както него самия.

Бяха се трудили дълго и упорито за своя водач и господар. Обичаха го и се страхуваха от него — както се полага, — а сега щяха да го боготворят. Затвори очи и вдъхна тежкия мирис на въздуха, който се стелеше наоколо като мъгла. Преди време сигурно щеше да бъде отвратен от вонята в Храма, но това беше преди да придобие тази сетивна изтънченост. Даде му я растението, заедно с много други неща. Сега всичко беше различно. Миризмата се превърна в нещо като гледка, наситена с всевъзможни багри — ту светла и чиста, ту мрачна и загадъчна. Планини и каньони от аромати, океани и реки, небеса, поляни и безкрайни пустини от мириси, които човешкият език не е в състояние да опише. Сравнен с всичко това, видимият свят беше плосък, стерилен и грозен.

Наслаждаваше се на своя триумф. Беше успял там, където другият се провали. Там, където другият се огъна под силата на страха и съмненията, той се извиси със сила и кураж. Другият не успя да открие недостатъка, заложен във формулата. Но той не само го откри, а направи и следващата стъпка: усъвършенства чудесното растение и разбули тайната му, невероятната му сила. Другият бе подценил невероятната жажда на чадата му за ритуали и церемонии. Но не и той. Единствено той прозря скритото значение на формулата.

И сега беше изправен пред венеца на усилията си. Жалко, че прозрението не го споходи по-рано! Единствено той, а не някой друг, притежаваше силата, интелекта и волята да изпълни тази мисия. Той и само той беше в състояние да прочисти света и да го поведе към бъдещето.

Светът! Произнесе думичката на глас, усещайки особената патетичност на онова, което се намираше далеч горе и притискаше светостта на неговия Храм. Сега виждаше ясно. Това горе е един свръхнаселен свят, тълпи от насекомоподобни същества, които нямат цел, смисъл или стойност, а безсмисленият им живот прилича на боботеща на празен ход машина. Те винаги са над него, отделят нечистотиите си, съвкупяват се, раждат се и умират, приковани към месомелачката на човешката си орис. О, колко лесно ще ги смете — с едно-единствено, но абсолютно неизбежно движение! Така, както някога бе разравял мравуняците и меките бели яйчица се размазваха по подметката му. Едва тогава ще се роди Новият свят — свеж и разнолик, изпълнен с мечти.