Маршрут 666 - Страница 58

Спря за момент, вдишвайки с мъка вонята на изгоряла изолация, смесила се със соления бриз откъм Хъдзън. После насочи вниманието си към машините. Трябва да са били доста скъпи, съдейки по останките на корпусите от неръждаема стомана и контролните прибори.

Започна с най-голямата. Металната обшивка се бе нагънала от високата температура, под нея се виждаха обгорели чаркове. Един лек ритник беше достатъчен, за да я срути. Оглушителното дрънчене изведнъж я накара да си даде сметка, че двамата са съвсем сами в пустата околност. Отвъд коловозите и от другата страна на реката слънцето огряваше скалистия бряг на Ню Джърси. Чуваха се писъците на чайки, които кръжаха над гниещите кейове край брега на Хъдзън. Един хубав летен следобед бавно си отиваше отвъд периметъра на депото. Но тук, на това мрачно и изоставено място, хубавото време изобщо не се усещаше. Погледна Дагоста, който бе събрал своите образци и сега, скръстил ръце на гърдите си, гледаше реката, осветена от ярките слънчеви лъчи. Вече беше доволна от решението му да остане с нея.

Наведе се над машината, усмихвайки се на нервността си. Разрови парчетата обгорял метал и в резултат откри това, което й трябваше: табелката с фабричния номер и наименованието. Избърса саждите и успя да различи надписа „Производител на генетична апаратура «Уестърли»“, под който добре личеше логото на компанията. Още по-надолу бе щампован сериен номер и наименованието на уреда: Интегрален ДНК анализатор. Информацията бързо намери място в бележника й.

Малко по-настрани забеляза полуразтопена купчина метал, която не приличаше на останалите. Приближи и се зае да оглежда останките. Приличаше на инсталация за органичен синтез, в долната част на която откри няколко колби с химикали, оцелели от пламъците. Етикетите сочеха, че става въпрос за химикали, които присъстват във всяка лаборатория. Вдигна една от тях. Надписът беше частично унищожен: Активен 7-дехидрохоле… Поклати глава и пъхна стъкленицата в сака си. Надяваше се, че „Голямата енциклопедия на химическите вещества“ ще й помогне да открие за какво става въпрос.

В краката си забеляза частично изпепелените останки на работен бележник. Наведе се да го вдигне, но той се разпадна в ръцете й. Събра обгорелите парченца, постави ги в специално найлоново пликче за мостри и го пусна в сака си.

Петнадесет минути по-късно вече беше сигурна, че на това място е имало първокласна генетична лаборатория. Самата тя всекидневно работеше с подобна апаратура и отлично знаеше, че цената й надхвърля половин милион долара.

„Откъде Кавакита е взел парите за изграждането на такава лаборатория? — озадачено се запита Марго, докато се насочваше към алеята. — Какво, по дяволите, е искал да постигне?“

Продължаваше да пише, бавно пристъпвайки по циментовия под на някогашния склад. Стори й се, че долавя нещо странно, и вдигна глава. Между отломките и разтопените парчета стъкло се виждаха пет пресъхнали от горещината локви със странна, наподобяваща цимент субстанция, около които беше насипан ситен чакъл.

Наведе се да ги разгледа. От най-близката стърчеше метален предмет, голям колкото юмрука й. Измъкна от сака джобно ножче и внимателно го изчегърта от спечената кал. Върху гладката му стена личаха няколко абсолютно неразбираеми буквени съчетания: ВАРИУ… КИС… ПО… Повъртя изкривеното късче метал в ръцете си, после изведнъж й светна: това бяха останките от помпа за аквариум.

Изправи се и започна да оглежда останалите замръзнали купчини, подредени в една линия покрай останките от стената. Ситен чакъл, натрошени стъкла. Това наистина са били аквариуми, но по неизвестни причини запълнени с кал. Каква е тая работа?

Марго се отпусна на колене и заби ножчето в най-близката засъхнала локва. Спечената кал се натроши на ситни късчета, като тънко положен цимент. Взе в ръце едно от по-едрите и с учудване установи, че във вътрешността му личат корените и част от стъблото на някакво растение, които тинята беше успяла да запази от огъня. Проклинайки примитивния си инструмент, тя все пак успя да го изчопли от твърдата маса и го вдигна срещу светлината.

В следващия миг с погнуса го захвърли на земята. Изминаха няколко секунди преди да се успокои и да се вземе в ръце. Наведе се и отново вдигна изстърганата субстанция. Зае се да я изследва с ново внимание, после сърцето й рязко ускори ритъма си. Не, не може да бъде!

Познаваше това растение. Познаваше го много добре. Твърдото жилесто стъбло и странно преплетените корени пробудиха особено мъчителен спомен. Видя се приведена над микроскопа в генетичната лаборатория на музея, броени часове преди откриването на злощастната експозиция „Суеверия“. Това без съмнение беше онзи рядък растителен вид от поречието на Амазонка, който се беше оказал любимата храна на Мбвун. Същият, с който по нещастно стечение на обстоятелствата бяха опаковани реликвите от горното течение на Ксингу, изпратени на музея преди почти десетилетие. До този момент се смяташе, че това растение е безвъзвратно унищожено. Отделено от обичайната си среда, то не можеше да вирее, а след ликвидирането на Мбвун — отвратителния музеен звяр, властите бяха взели всички мерки да отстранят и останките от него.

Изправи се втори път и бавно изтупа прахта от коленете си. Явно Грег Кавакита беше успял по някакъв начин да се докопа до растението и беше решил да го отглежда в тези огромни аквариуми.

Но защо?

Мисълта, която я прониза, беше толкова ужасна, че тя побърза да я прогони. Не, не! Няма втори Мбвун! Няма още едно гадно създание, на което Грег е подготвял любимата храна!