Маршрут 666 - Страница 54

— Какво е това? — попита Дагоста и докосна въженцата с длан.

— Не ги пипай, за Бога! — извика Къртзема, изблъска го встрани и внимателно огледа пораженията. — Те не се пипат!

Дагоста отстъпи крачка назад.

— Какво е това? Някакъв експеримент?

— Нищо подобно. Това е изкуствена среда, пресъздаваща първичната джунгла, от която сме произлезли и която постепенно се е превърнала в метрополията, наречена Ню Йорк.

— Изкуство, значи? — учуди се Дагоста. — За кого е предназначено, гледа ли го някой?

— Това е концептуално изкуство — обясни с нотка на нетърпение Къртзема. — Никой не го гледа, защото не е за гледане. Достатъчно е, че го има. Въженцата не се докосват помежду си, точно както и хората не влизат в истински контакт. Ние сме сами. Светът ни остава невидян, защото всички ние сме невидяни, докато се реем из космоса. Дерида казва: „Изкуство е онова, което не е изкуство“, което означава, че…

— Малкото му име беше Грегъри, нали?

— Не. Казва се Жак. Жак Дерида.

— Имам предвид доскорошния ти съсед.

— Изобщо не му знаех името. Всъщност бягах от него като от чума. Ти сигурно си дошъл заради оплакванията, нали?

— Какви оплаквания?

— Моите оплаквания. Непрекъснато звънях, ама никой не си направи труда да се появи, ако не броим първите един-два пъти… — Мъжът замълча, помисли за момент, после вдигна глава: — Чакай, чакай. Ти си от отдел „Убийства“! Да не е пречукал някого?

Дагоста мълчаливо извади бележника си.

— Разкажи ми за него.

— Нанесе се преди две години, може би и по-малко. Отначало беше кротък, но после се появиха камионите. Мъкнеха разни сандъци, един Господ знае къде ги слагаше. Тогава започна да вдига шум. Само нощем. Блъскане, чукане, някакво много силно пукане… — Къртзема сбърчи нос: — Да не говорим за вонята! Сякаш гореше нещо гадно. Боядиса си джамовете с черна боя, ама един се счупи и преди да го оправи, успях да надникна вътре. — На лицето му се появи крива усмивка: — Шантава работа! Разни микроскопи, стъкленици като дамаджани, в които къкреха някакви гадости, сиви метални кутии с лампички, аквариуми.

— Аквариуми?

— Купища — кимна зеленоглавият. — Един върху друг, пълни с водорасли. Явно беше някакъв учен. — Последната дума бе изречена с видима погнуса. — От онези, дето се занимават с дисекции и други такива… Аз не одобрявам подобни възгледи за света, защото съм холист, сержант.

— Разбирам.

— После цъфнаха хората от електрическата компания. Да му прокарат трифазен ток или дявол знае какво. Два дни нямах ток, представяш ли си? Но онези типове в „Кон Ед“ са такива бюрократи, че изобщо не им пука от оплаквания!

— Имаше ли посещения? Навестяваха ли го приятели?

— Тъкмо тези посещения преляха чашата! — изръмжа Къртзема. — Започнаха да се мъкнат разни типове, при това нощем. Чукаха по специален начин. Тогава реших, че отсреща става нещо, и звъннах на ченгетата. Съмнявах се за наркотици. Ама твоите хора казаха, че нямало нищо нередно и си заминаха. — Мрачно поклати глава. — И нещата си продължиха по старому. Пак се оплаках от шума и вонята, но ченгетата дойдоха още веднъж и спряха да ми обръщат внимание. Една вечер, някъде към единайсет, тоя тип изведнъж цъфна на вратата ми. Беше преди година.

— Какво искаше?

— Де да го знам? Май да ме пита защо се оплаквам на куките. Казвам ти, сержант, тръпки ме побиха! Беше септември, почти толкова горещо, колкото е сега. Но си беше навлякъл дебело палто с качулка, която криеше лицето му. Стои пред вратата като някакъв призрак и пита може ли да влезе. Не, разбира се, викам аз, после му треснах вратата под носа. Какво друго можех да сторя, сержант?

— Лейтенант — разсеяно го поправи Дагоста, зает да си води записки.

— Все тая. Аз не съм по етикетите. Използвам само един, но той е общовалиден и се нарича човешко същество! — Зеленото кубе изразително се поклати.

Дагоста продължаваше да пише. Описанието нямаше нищо общо с онзи Кавакита, с когото се бе запознал в кабинета на Фрок след злощастното откриване на експозицията „Суеверия“. Напрегна паметта си за някакъв по-конкретен спомен.

— Можеш ли да опишеш гласа му? — вдигна глава той.

— Тих и фъфлещ.

— Някакъв акцент?

— Не. Но фъфлеше така жестоко, че нищо не му се разбираше. Все едно използваше кастилско наречие. Ама не беше испански, а английски.

„Трябва да питам Пендъргаст, какво по дяволите е това «кастилско наречие», помисли си Дагоста.“

— Кога се изнесе и защо? — попита на глас той.

— Две седмици след като почука на вратата ми. Май през октомври. Една нощ се появиха два големи тира. Това не ме учуди, ама този път товареха, вместо да разтоварват. На другия ден се излюпих накъде около пладне и забелязах, че помещението е празно. Даже бяха измили черната боя от прозорците.

— По пладне, значи — промърмори Дагоста.

— Такъв ми е режимът. Спя от пет сутринта някъде до обяд, без да робувам на циклите, сержант.

— Не забеляза ли нещо по камионите? Фирмен надпис, реклама, телефон?

Къртзема се замисли, после кимна:

— Аха, сетих се. „Превоз на прецизна научна апаратура.“ Така пишеше.

Очите на Дагоста изпитателно се втренчиха в лицето на зеленоглавия.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно.

Нямаше причини да не му повярва, сподави въздишката си лейтенантът. Въпреки външния си вид, който не ставаше за банката на свидетелите, тоя тип явно беше наблюдателен. Или просто любопитен.

— Нещо друго да добавиш?

— Ами да — отново се разлюля зеленото кубе. — На другия ден след заминаването му спря цялото улично осветление. И до ден днешен не е светнало! Сигурен съм, че има пръст в тая работа, но нямам идея как го е направил. Звънях на онези от енергото, но гадните роботи изобщо не ми обърнаха внимание. Те си размърдват задниците само ако не си платиш сметката…