Маршрут 666 - Страница 50

Всичките маси бяха заети и въпреки това мястото изглеждаше напълно спокойно, обгърнато от собствения си простор. Мина край водещи индустриалци, издателски магнати и каучукови крале, за да стигне до една от най-престижните маси край фонтана. Госпожа Уишър вече беше там.

— Благодаря, че приехте поканата ми, господин Смитбек — каза тя. — Моля, седнете.

Репортерът се отпусна на посочения му стол и бегло се огледа. Предстоеше интересен обяд и той възнамеряваше да му отдаде цялото си внимание. Още не беше завършил големия си материал, но до крайния срок все пак имаше достатъчно време.

— Ще желаете ли чаша „Амарон“? — попита мисис Уишър, посочвайки оставената на масата бутилка. Облечена бе семпло: блуза с цвят на шафран и плисирана пола.

— С удоволствие — отвърна Смитбек, взрян в очите й. Чувстваше се значително по-добре, отколкото при първата им среща, когато седеше в полумрака на просторния хол, а поредният брой на „Поуст“ между тях го гледаше с мълчаливо обвинение. Но сега очакваше по-топло отношение, главно заради статията „Ангелът от Сентрал Парк“, обявената от вестника награда и благоприятното отразяване на демонстрацията.

Госпожа Уишър кимна на отговарящия за вината келнер, изчака го да напълни чашата на журналиста и да се оттегли, след което леко се наведе напред.

— Сигурно се питате поради каква причина съм ви поканила на обяд, господин Смитбек?

— Наистина ми мина подобна мисъл — потвърди Смитбек и отпи глътка от превъзходното вино.

— Няма да поставям на изпитание вашата интелигентност. В този град предстоят някои събития, които бих желала да отразите.

Той остави чашата си.

— Аз?

Ъгълчетата на устата й се извиха леко нагоре, би могло да мине за усмивка.

— Очаквах изненадата ви. Но виждате ли, господин Смитбек, след първата ни среща аз направих някои проучвания за вас. Прочетох и книгата ви за убийствата в музея.

— Купихте я? — попита обнадеждено той.

— Имаше я в библиотеката. Забележително четиво. Нямах представа, че сте толкова непосредствено ангажиран с всяка подробност от случая.

Погледът на Смитбек се стрелна към лицето й, но не откри и следа от сарказъм.

— Прочетох и репортажа за нашия митинг. Допадна ми положително отношение, което не долових в писанията на някои други вестници. — Махна с ръка. — А и трябва да ви благодаря.

— За какво? — попита малко нервно Смитбек.

— Всъщност вие ме убедихте, че бруталните средства са единственият начин да се привлече вниманието върху нещо, каквото и да било. Спомняте ли си как се изразихте? „Хората в този град не обръщат внимание на абсолютно нищо, ако не им го натикаш в лицето“. Ако не бяхте вие, още щях да пиша писма до кмета, вместо да превърна мъката си в двигател за действие.

Смитбек кимна.

— След онази демонстрация движението ни се засили неимоверно много. Засегнахме оголен нерв на обществото. Хората започват да се обединяват — хора с власт и влияние. Но посланието ни е отправено към всички, включително обикновените хора от улицата, към които вие имате прекрасен подход.

Смитбек с нищо не показа, че е засегнат от тази забележка. А и наистина беше така: беше забелязал, че към края на онази демонстрация към нея започнаха да се присъединяват именно хора от улицата. Предъвкващи, засуетени, жадни за действие.

— И така, предлагам ви следното. — Госпожа Уишър отпусна тънките си, грижливо поддържани пръсти върху ленената покривка. — Ще ви осигуря приоритетен достъп до всяко мероприятие на „Да си върнем града“. Много от тях ще започват преднамерено неоповестени. Полицията, както и пресата няма да имат време да реагират. Вие обаче ще бъдете въведен в моя кръг. Винаги ще знаете какво и кога се очаква. Можете и да ме придружавате лично, ако намерите за добре. И тогава ще можете да го натикате в лицето на читателите си.

Смитбек напрегна цялата си воля, за да не даде израз на обзелото го вълнение. Беше прекалено хубаво, за да е истина.

— Предполагам, че ще искате да публикувате нова книга — продължаваше госпожа Уишър. — След победата на „Да си върнем града“ ще имате моята благословия за това. Ще ви дам колкото пожелаете интервюта. А Хирам Бенет, шефът на издателство „Сайгнъс Хаус“ ми е личен приятел. Мисля, че подобен ръкопис ще го заинтересува неимоверно много.

Господи, рече си Смитбек, Хирам Бенет, самият крал на издателите! Моментално си представи как издателството на Бенет се конкурира с онова, което публикува първата му книга. Ще накара агента си да ги въвлече в наддаване. Долната граница ще бъде двеста, не, не — двеста и петдесет хилядарки плюс десет на сто от печалбата и…

— В замяна ще искам едно нещо — хладно добави госпожа Уишър и мечтите му се изпариха. — От този миг нататък се посвещавате изцяло на нашето движение. Искам всичките ви статии да бъдат концентрирани върху нашата кауза.

— Моля? — подскочи Смитбек. — Аз съм криминален репортер, госпожо Уишър. Плаща ми се, за да поддържам постоянен приток от новини. — Сладката представа за биещите се за права издателства отстъпи място на разярената мутра на редактора Арнълд Мъри, който настоява за репортаж.

— Естествено — кимна дамата. — Мисля, че в най-скоро време ще ви осигуря този приток. Ще ви съобщя данните веднага щом сме готови с нашите планове. Повярвайте, това сътрудничество ще се окаже взаимноизгодно.

Главата на репортера пламна. След няколко часа предстоеше да предаде материала за подслушаното в музея. Забавил го бе нарочно, надявайки се да докопа още информация. Този материал щеше да му осигури не само повишението, но и огромното удоволствие да го начука на онзи задник Брайс Хариман.