Изправен на палубата на полицейския катер, лейтенант Дагоста с умерен интерес наблюдаваше как извличат новака от водата. Гледката беше наистина забележителна. Човекът се бъхтеше като извадено на сухо морско животно, издаваше странни бълбукащи звуци, отчасти заглушени от нагълтаната кал, а от неопрена му се лееха кафяви потоци вода. По всичко личеше, че бе изпуснал въжето и бе извадил голям късмет, щом изобщо е успял да намери пътя назад. Въоръжен с търпение, Дагоста зачака. Изпадналият в истерия гмурец бе изтеглен на палубата и освободен от снаряжението, набързо почистен и успокоен от колегите си. Наведе се през борда и повърна. През борда, не на палубата. Акт, който предизвика одобрителното кимане на лейтенанта. Беше открил скелет, може би два. Това нямаше нищо общо със задачата му, но за първо гмуркане никак не беше зле. Реши да го отбележи в рапорта, просто като поощрение за нещастника. Ако не е вдишал от помията, навряла се в носа и устата му, вероятно ще се оправи. Същото ще стане и в случай че е глътнал част от нея. Съвременните антибиотици са истинско чудо.
Над разпенената повърхност бавно се показа първият скелет, покрит с дебел пласт кал. Един от водолазите го довлече до полицейския катер. Специално спуснатата мрежа го издърпа на палубата. Опряха го на фалшборда и под него бързо се образува воняща локва.
— Да беше го поизчистил, за Бога! — сбърчи нос Дагоста. Изваден на повърхността, скелетът автоматично попадаше под негова юрисдикция. Желанието му да го прати по дяволите, там, откъдето се беше пръкнал, беше без значение. На всичкото отгоре нямаше и глава.
— Да му ударя ли един маркуч, сър? — попита водолазът и посегна към палубната помпа.
— Най-напред се погрижи за себе си.
Видът на мъжа действително бе неописуем. На главата му сякаш беше надянат употребяван презерватив, а по цялото му тяло се стичаше лепкава слуз с отвратителна миризма. На борда се появиха още двама от колегите му, дърпайки енергично тънко, но здраво въже. Останал във водата, трети водолаз помагаше за изтикването на другия скелет върху палубата. Оказа се, че той също няма глава. Над канала се възцари мъртва тишина. Дагоста хвърли поглед към големия непромокаем чувал, в който бяха прибрали хероина. Но интересът му към него внезапно се изпари.
Дръпна от пурата и плъзна очи по Клоаката. Вниманието му беше привлечено от грозно зейналата паст на Западния страничен канал, от която стърчаха странни образувания, наподобяващи сталактити. Западният страничен изхвърляше почти цялата мръсотия от горната част на Манхатън. При всеки пороен дъжд пречиствателната станция на река Хъдзън достигаше върховата си мощност и започваше да изхвърля тонове необработен боклук в него, а оттам — право в Клоаката.
Дагоста въздъхна и запрати дългия фас през борда.
— Налага се пак да си натопите задниците, момчета — неохотно промърмори той. — Тия черепи ми трябват.
Усетил куркането на червата си, помощник главният патолог на Ню Йорк Луи Паделски хвърли механичен поглед към стенния часовник. Умираше от глад, при това в най-буквалния смисъл на думата. Цели три денонощия бе поемал само блудкави течности, но днес мъките му най-после щяха да свършат. Чакаше го истински обяд — пържено пиле в „Попи“. Плъзна длан по заобленото си коремче. Е, наистина би могло и да не е толкова закръглено, реши след кратката процедура той. Определено би могло.
Отпи глътка черно кафе без захар, пето поред, след което хвърли едно око на входящия дневник. Аха, най-после нещо интересно. Беше му писнало от куршуми, ножове и свръхдози.
Стоманената врата на залата за аутопсии с трясък се отвори. Появи се сестра Шийла Роко, тикайки пред себе си санитарната количка с поредния труп, сбръчкан и почернял до неузнаваемост. Паделски му хвърли равнодушен поглед и отмести очи, после отново го погледна. Едва ли можеше да се нарече труп, каза си той и сбърчи нос от противната миризма. По-скоро скелет, от който тук-там висяха късчета прогнила плът.
Роко нагласи количката под прожекторите и посегна за дренажната тръба.
— Няма нужда — спря я Паделски. Картонената чаша с кафе в ръцете му беше единственото нещо, което се нуждаеше от подсушаване в тази зали. Отпи последна юнашка глътка и я запрати в кошчето, сетне сравни табелката на трупа с отметката в дневника и нахлузи зелени латексови ръкавици.
— Какво ми носиш днес, Шийла? — попита той. — Това да не е Човекът от Пилтдаун?
Роко се намръщи и нагласи светлините над количката.
— Тоя трябва да е погребан преди няколко века — ухили се Паделски. — В лайна, ако съдя по вонята. Сигурно е самият цар Лайнокамон.
Сестрата сви устни, търпеливо изчака да се уталожат обичайните му изблици на хумор и му подаде придружаващия документ.
Паделски сведе поглед към напечатания текст, устните му замърдаха.
— Измъкнат изпод моста „Хумболд“ — промърмори той, докато изправяше гръб. — Всемогъщи Боже! — Погледна към купчината ръкавици с намерението да нахлузи допълнителен чифт, после се отказа. — Пък и главица си няма… Дрехи също. В замяна на това е открит с метален колан около кръста. — Погледът му спря върху пластмасовия чувал, окачен на количката. — Добре, а сега да видим какво има тук…
В чувала имаше тънък златен колан с красив топаз върху изящната катарама. От вътрешната му страна бе прикрепен стикер с номер. Това означаваше, че е минал през лабораторията, но той знаеше, че въпреки това няма право да го пипа.
— Скъпа изработка — промърмори. — Ако става въпрос за Човека от Пилтдаун, трябва да е бил жена… — Шкембето му отново се разтърси: — Или пък травестит!