Маршрут 666 - Страница 36

— Знам какво съм казал — махна с ръка Смитбек и извади портфейла си. — Ето ти една двайсетачка.

Онзи пое банкнотата и бързо я мушна в джоба си.

— Ох, при тези мизерни заплати в музея… — направи опит да се оправдае той.

— На мен ли го казваш? — разсеяно отвърна Смитбек и хвърли последен поглед през отвора. — Това беше приносът ти за свободата на печата в Ню Йорк. Почерпи се с един хубав обяд и не се коси. Аз никога не разкривам източниците си, дори и в пандиза да ме тикнат.

— Пандиз ли? — изскимтя онзи.

Смитбек го успокои с потупване по гърба и излезе в прашния, до болка познат коридор. Ръцете му здраво стискаха бележника и репортерския касетофон. Насочи се към северния вход на музея, където с удоволствие установи, че дежурна е старата Червенушка, получила прякора си заради тоновете руж, с които мажеше увисналите си бузи. Пристъпи към будката и вдигна пред очите й овехтелия служебен пропуск, майсторски скривайки с палец датата на издаването му. Усмихна се, дари старата кикимора с многозначително намигване и излезе на улицата.

19

Марго блъсна въртящата се врата на 27-ми участък, свърна вляво и пое надолу по дългото и стръмно стълбище. Парапетът на пожълтялата стена беше отдавна изтръгнат и това правеше опасно придвижването по хлъзгавите стъпала. Далеч преди да стигне подземието, ушите й доловиха странно припукване, идващо някъде изпод солидните бетонни основи.

В момента, в който спря пред изолираната врата на приземието, това припукване се превърна в оглушителен грохот. Тя неволно потръпна и се обърна към гишето на дежурния. Човекът я позна и й направи знак да не търси пропуска.

— Кабина седемнадесет — извика полицаят и й подаде десетина хартиени мишени плюс чифт очукани предпазители за уши.

Марго ги нахлузи, отбеляза името си и часа на влизане в специалния журнал, след което забърза по коридора. Грохотът се понижи до поносимо ниво. Отляво се беше проточила безкрайна редица от полицаи, всеки заел позиция в остъклените будки без покрив. Някои презареждаха, други се прицелваха, а трети изучаваха надупчените мишени. Надвечер тук бе най-натоварено, главно защото стрелбището на 27-ми участък беше най-модерното и добре оборудвано сред всичките 25-метрови подобни съоръжения в града, собственост на полицията.

Марго влезе в кабината си и бръкна в сака си за пистолета, пълнителите и кутийката с патрони. Подреди мунициите на страничния рафт и прегледа малкия автоматичен пистолет. Уверени и привични, движенията й нямаха нищо общо с тези отпреди година, когато купи оръжието. Щракна пълнителя, закачи хартиената мишена на специалното въже и я оттегли на разстояние десет метра. Зае позиция за стрелба, както я бяха учили: оръжието в дясната ръка, подкрепена в китката от лявата. Прицели се и натисна спусъка, отпускайки рамене за поемане на отката. После, присвила очи, изстреля в мишената останалите десет патрона в пълнителя.

Продължи нататък почти механично, следвайки стандартния стрелкови алгоритъм: зареждане, прицел, огън. Когато кутийката до нея се изпразни наполовина, тя премина към стрелба по силуети от двадесет и пет метра. Свърши и се обърна, за да почисти оръжието. На няколко крачки зад нея стоеше лейтенант Дагоста и я наблюдаваше със скръстени на гърдите ръце.

Срещнал погледа на младата жена, той пристъпи, повдигна заглушителя от ухото й, викна едно „здрасти“ и кимна към дъното на манежа:

— Я да видим попаденията. — Изчака мишената да се приближи и одобрително кимна: — Браво, отлична розетка!

— Благодаря — усмихна се Марго и започна да пълни сака с опразнените пълнители. — Дължа го на вас, също и разрешителното.

Спомни си как влетя в кабинета му три месеца след приключване на случая с музейните убийства и поиска да й уреди разрешително за оръжие. За самозащита, бе пояснила, просто защото нямаше как да признае, че изпитва постоянен страх, особено нощем, когато се будеше подгизнала от студена пот.

— Брад ви похвали като отлична ученичка — провикна се за пореден път Дагоста. — Препоръчах ви точно на него, защото се надявах, че ще стане така. Но с разрешителното нямам нищо общо, извади го Пендъргаст. Я да видим с какво пушкало ви е уредил Брад?

Марго подаде оръжието.

— „Бейби-глок“, модел 26 с фабрично пригоден нюйоркски спусък — промърмори Дагоста и го претегли в дланта си. — Красив и лек, но с малък обсег.

— Приятелят ви Брад ми помогна да го овладея — каза Марго. — Научи ме да отчитам естественото отклонение на траекторията и да коригирам мерника. Цялото обучение преминах с него. С друго оръжие сигурно няма да струвам пукната пара.

— Съмнявам се — поклати глава Дагоста и й върна пистолета. — Тези попадения означават, че ще се справите с всякакво оръжие. — Кимна към изхода и добави: — Елате, ще ви измъкна от тази лудница.

Марго спря да се разпише в журнала и забеляза, че Дагоста прави същото.

— И вие ли стреляхте?

— Дъртите ченгета също губят тренинг — усмихна се той и тръгна към опасното стълбище. — Но заседания като днешното могат да изнервят всеки, затова не е лошо човек да отскочи до рубежа, просто за поддържане на формата.

Марго не си направи труда да отговори. Изтича нагоре и спря да го изчака. Лейтенантът се изкачи с леко пуфтене и двамата се насочиха към Тридесет и първа улица зад въртящата се врата. Вечерта беше студена, с изненадващо слаб трафик. Марго погледна часовника си и установи, че наближава осем. Би могла да пробяга разстоянието до дома, да хапне нещо леко и да опита да навакса малко сън.

— Басирам се, че тия стълби са предизвикали повече инфаркти от всичките сладкарници в Ню Йорк накуп — оплака се лейтенантът. — Но за вас май са детска игра.