Маршрут 666 - Страница 31

Отвън се чуха забързани стъпки и високи гласове, последвани от падането на нещо тежко. Дагоста намръщено кимна на подчинената си да провери какво става. Последваха нови викове, сред които висок и писклив глас споменаваше името му.

Обзет от любопитство, той отвори вратата и надникна навън. В коридора пред отдел „Убийства“ двама полицаи се бореха с дрипав и невероятно мръсен мъж. Хейуърд вече беше там. Готово да се намеси в подходящия момент, дребничкото й тяло беше стегнато като пружина. Очите му пробягаха по сплъстената коса, нездравата кожа и изпосталялата от недохранване фигура, на гърба на която се поклащаше неизбежният черен чувал за боклук. Там без съмнение се гушеха всичките земни притежания на този нещастник.

— Искам при лейтенанта! — изкрещя човекът. — Имам информация за него и настоявам…

— Предай я на мен, мой човек — опита се да го убеди единият от полицаите, хванал с видима погнуса мърлявия пеш на дрехата му. — Лейтенантът е зает.

— Ей го там! — викна скитникът и насочи мръсния си показалец към Дагоста. — Значи не е толкова зает! Пусни ме или ще се оплача, ясно? Ще се обадя на адвоката си!

Дагоста затвори вратата и се върна към картата. Шумотевицата отвън продължаваше. Пискливият глас на скитника бе особено неприятен, накъсван от гневните реплики на сержанта. Неканеният гост очевидно не желаеше да се оттегли.

Миг по-късно вратата с трясък се отвори и скитникът връхлетя в кабинета, следван по петите от разярената Хейуърд. Навря се в ъгъла и вдигна чувала над главата си.

— Трябва да ме изслушаш, лейтенант! — извика той.

— Ама, че плъзгав мръсник! — задъхано изръмжа Хейуърд, докато търкаше длани о стройните си бедра. — В най-буквалния смисъл на думата.

— Не смей да ме докосваш! — предупредително кресна клошарят.

— Остави го, сержант — въздъхна с досада Дагоста и се обърна към посетителя. — Имаш пет минути, но само ако оставиш това нещо вън.

Пръстът му се насочи към чувала, от който се разнасяше силна воня.

— Ще ми го свият! — загрижено изграчи онзи.

— Намираш се в полицията! — повиши тон Дагоста. — Никой няма да ти пипне партакешите!

— Не са партакеши — изръмжа мъжът, но все пак подаде омазания чувал на Хейуърд, която моментално го изнесе в коридора, върна се и старателно затвори вратата зад гърба си.

Поведението на неканения гост коренно се промени. Насочи се към един от столовете за посетители бавно и с подчертано достойнство, седна и преметна крак върху крак — сякаш всичко наоколо му принадлежеше. Дагоста веднага усети миризмата, която му напомни за изоставения тунел.

— Дано да ти е удобно — промърмори с фалшива любезност и предвидливо тикна пурата под носа си. — Разполагаш с пет минути.

— Ще ти призная нещо, Винсънт — небрежно подхвърли скитникът. — Чувствам се точно толкова удобно, колкото може да се очаква при моето състояние.

Дагоста зяпна, пурата се изплъзна от пръстите му и тупна на бюрото.

Скитникът я проследи с неодобрителен поглед.

— Жалко, че продължаваш да пушиш — каза той. — Все пак е добре, че демонстрираш по-добър вкус. Доколкото мога да видя, използваш тютюн от Доминиканската република, с бандерол от Кънектикът. Любимата гадост на Чърчил, която определено е за предпочитане пред ония кочани, дето ги смучеше едно време.

Все още лишен от дар слово, Дагоста едва-едва поклати глава. Този глас с характерната южняшка напевност му беше до болка познат, но по никакъв начин не можеше да го свърже с вонящия бродяга пред себе си.

— Пендъргаст? — едва чуто промърмори той.

Мъжът кимна.

— Но какво, за Бога…

— Надявам се да ми простиш, но исках да се убедя в качествата на дегизировката си — отвърна онзи.

— О, Господи!

Хейуърд направи крачка напред и внимателно го изгледа. За пръв път изглеждаше объркана.

— Лейтенант?

Дагоста си пое дъх и махна към брадясалия тип на стола, преметнал крак върху крак и положил ръце в скута си.

— Сержант, искам да ти представя специалния агент на ФБР Пендъргаст.

Очите на младата жена за миг се преместиха на бездомника, после отново се върнаха върху лицето на лейтенанта.

— Я стига глупости! — отсъди тя.

Пендъргаст избухна в доволен смях, облегна се назад и подпря брадичката си с длан.

— Приятно ми е да се запознаем, сержант. По обясними причини ще се въздържа от ръкостискането…

— Не си правете труда — побърза да го успокои Хейуърд, но подозрението в очите й остана.

Лейтенантът най-после се освободи от вцепенението, скочи на крака и сграбчи деликатните китки на госта.

— Господи, Прендъргаст, ужасно се радвам да те видя! Напоследък постоянно си задавах въпроса накъде си отнесъл кльощавия си задник. Чух, че си отказал директорския пост в нюйоркската централа, но не съм те виждал от…

— От „музейните убийства“, както ги нарекоха вестниците — кимна Пендъргаст. — Гледам, че пак са на първа страница.

Дагоста намръщено кимна и се върна на мястото си.

— Проблемът ти е сериозен, Винсънт — въздъхна Пендъргаст след кратка справка с картата. — Серия жестоки убийства над и под земята, скован от страх елит, а за капак на всичко — нарастващи слухове за нова поява на Мбвун.

— Нямаш представа колко си прав, Пендъргаст — мрачно се съгласи Дагоста.

— Имам, при това отлична, ако ми позволиш тази малка поправка. Всъщност, отбих се да попитам дали имаш нужда от помощ.

За миг лицето на Дагоста се проясни, но после в очите му се мярна подозрителност.

— Официално ли?

— Полу — усмихна се Пендъргаст. — Страхувам се, че това е най-доброто, което мога да ти предложа. В последно време, малко или много, имам възможност да избирам текущите си задачи. В продължение на една година се занимавам с технически проблеми, с които ще те запозная при пръв удобен случай. Да речем, че имам пълномощия да помагам на нюйоркската полиция при разследването. Със задължителното условие да отричам всякакви подозрения за връзка с него, защото до този момент няма доказателства за престъпление, което попада под юрисдикцията на федералните власти. — Замълча за миг, после размаха ръце: — Иначе казано, проблемът е съвсем прост: не мога да стоя настрана от интересен случай и толкоз! Доста дразнещ, но абсолютно непреодолим порок.