Маршрут 666 - Страница 17

— Разбрано.

— Да се надяваме — промърмори Дагоста, изправи се и пусна гъст облак дим към табелката, която забраняваше пушенето. Посетителката погледна пурата със смесица от неодобрение и презрение. — Искате ли една? — иронично подхвърли той и бръкна в джобчето си.

За първи път устните на жената помръднаха в нещо като усмивка.

— Не, но все пак благодаря. Все още не мога да забравя вуйчо си…

— Какво му се е случило?

— Рак на устните. Изрязаха му и двете.

След тези думи жената се завъртя на пети и бързо напусна кабинета. Дагоста не си направи труда да я изпрати, но пурата изведнъж му загорча.

8

Той седеше в притаения мрак, без да помръдва. Макар помещението да бе лишено от светлина, погледът му шареше от една върху друга повърхност, като се задържаше с любов върху всеки срещнат предмет. Още не бе свикнал с новото положение. Можеше да си седи така с часове, потънал в насладата на собствените си изострени усещания.

Затвори очи и се заслуша в далечните шумове на града. Постепенно успя да извлече от общия фон отделни разговори, като отделяше по-близките и по-високите от по-далечните, водени през много стаи, а може би и етажи от неговото място. После и те на свой ред отпаднаха от съсредоточеното му внимание и сега вече чуваше немощните писъци и мекия шум от крачетата на мишките, забързани в изпълнение на собствените си загадъчни задачи между тези стени. На моменти му се струваше, че чува звука на самата земя, как се върти и кипи, бинтована в своята атмосфера.

След това — не можеше да каже, колко точно след това — гладът се появи отново. Не точно глад, но усещане за някаква липса: остър копнеж, който не можеше да определи. Никога не го оставяше да се засили.

Стана рязко и тръгна със сигурни стъпки през мрака на лабораторията. Включи една от газовите горелки край отсрещната стена, щракна със запалката и нагласи ретортата с дестилирана вода. Докато я чакаше да се затопли, бръкна в тайния джоб под хастара на сакото си и извади малка метална капсула. Развинти капачката и изсипа съдържанието й в ретортата. При достатъчно светлина би могъл да се види и цветът — блед нефрит. Веществото започна да потъмнява заедно с покачването на температурата и бавно се плъзна надолу. Не след дълго водата закипя.

Изключи газта и изля течността в огнеупорна стъкленица. Това бе мигът, в който отварата се обхваща с длани, съзнанието се освобождава, извършват се ритуалните движения, а галещите изпарения се издигат и пълнят ноздрите. Но той никога не успяваше да изчака. За пореден път усети как изгаря небцето си, отпивайки от врялата течност. Усмихна се. Никога не се придържаше към правилата, които изискваше другите да спазват. Усещането за празнота се стопи още преди да се върне на мястото си. Вместо него се появи бавно затопляне, плъзнало се от върховете на пръстите към вътрешността на тялото. Постепенно придоби усещането, че целият гори. Обзе го чувство за щастие и безгранична власт. Сетивата му се изостриха до крайност. Стори му се, че вижда абсолютно всичко в непрогледния мрак. Пред очите му изплува огромният, вечно буден Манхатън, обзет от обичайното оживление: от коктейлната зала на седемдесетия етаж в центъра „Рокфелер“ до гладното скимтене на собствените му деца там долу — в тайни и забравени от Бога мрачни пещери.

Гладът им ставаше все по-остър. Не след дълго дори церемонията нямаше да ги удържи.

Но тогава нямаше да има нужда от нея.

Тъмнината изглеждаше до болка прозрачна и той затвори очи, заслушан в шума от потоците кръв през естествените проходи на вътрешното ухо. Щеше да остави клепачите спуснати, докато настъпи кулминацията на това усещане, а после яркото сребристо сияние щеше да си отиде. „Гланц“ е точната дума, доволно въздъхна той. Браво на този, който я е намерил.

Скоро — прекалено скоро — пищните цветове започнаха да избледняват. Но усещането за сила остана в мускулите и ставите да напомня в какво се бе превърнал. Да можеха сега да го видят някогашните му колеги. Тогава всичко щеше да им се изясни.

Изправи се почти със съжаление, че трябва да напусне това свързано с толкова голямо удоволствие място. Но работата не чака.

Предстоеше усилна нощ.

9

Марго приближи вратата и с погнуса установи, че си е все така мръсна, каквато е била винаги. Дори при традиционната за всички музеи търпимост към праха и мръсотията, входът на лабораторията по физическа антропология — популярна сред персонала като Стаята на скелетите, беше невъобразимо мърляв. Не е мит най-малко от миналия век, помисли си тя. Топката на бравата и пространството около нея лъщяха от дебел мазен слой. Понечи да отвори сака и да потърси салфетка, но после сграбчи топката и рязко я завъртя.

Осветлението беше мижаво, както винаги. Марго насочи очи към металните стелажи, които се издигаха от пода до тавана. Върху всеки от рафтовете лежеше човешки скелет, цял или на части. Повечето принадлежаха на туземни представители от Африка и двете Америки, но в момента Марго се интересуваше от сбирката за медицински, а не за антропологически изследвания. Доктор Фрок предложи да започнат със скелетите на хора с тежки костни малформации, допускайки възможността боледувалите от акромегалия или синдрома на Протей да хвърлят известна светлина върху състоянието на оня обезобразен скелет, който ги чакаше в лабораторията по съдебна антропология.

Въздъхна и тръгна между стелажите. Предстоящата среща нямаше да бъде от приятните. Шефът на лабораторията Сай Хагедорн беше почти на възрастта на подопечните си скелети, и също толкова изсъхнал. Той, заедно с портиерката на задния вход Кърли и Емълайн Спраг от отдел „Биология на безгръбначните“, бяха последните представители на старата гвардия. Вероятно по тази причина Сай упорито отказваше да модернизира каталожната си система, въпреки цялостната компютризация на музея и супермодерната лаборатория зад вратата в съседство. Назначен на работа тук, някогашният й колега Грег Кавакита се превърна в обект на изпепеляващо презрение от страна на Хагедорн само защото използваше лаптоп. В отговор той му лепна прякора Стъмпи, но само Марго и още неколцина дипломанти на Фрок бяха наясно, че това прозвище няма нищо общо с дребната фигура на шефа, а произтича от научното название Stumpiniceps troglodytes на древна и отдавна изчезнала дънна риба, която упорито е отказала да се подчини на законите на еволюцията.