Маршрут 666 - Страница 104

104

— Защо настоявате толкова, доктор Грийн?

— Защото… — Марго внезапно замълча, учудена от силното си желание да се спусне в пълните с неизвестност земни недра. Далеч по-просто беше да им пожелае успех, да излезе от тази сграда и да се прибере у дома, да си поръча вечеря от тайландското ресторантче на ъгъла и да разгърне романа на Текери, който беше планирала да прочете още предишния месец.

След което си даде сметка, че не става въпрос за желание. Преди осемнадесет месеца се беше изправила пред Мбвун и видя отражението си в хищните му червени очи. Уби го с помощта на Пендъргаст и реши да забрави чудовището. Всички решиха така. Но сега разбираше, че нещата стоят по съвсем друг начин.

— Преди два месеца Грег Кавакита направи опит да се свърже с мен — тихо промълви тя. — Но не си направих труда да го потърся… Ако бях го сторила, може би никога нямаше да се стигне дотук… — Замълча, после тръсна глава: — Нужно ми е да видя края на тази история!

Пендъргаст не сваляше проницателния си поглед от лицето й.

— Вие ме върнахте към всичко това, по дяволите! — извика тя и стрелна с очи Дагоста. — Никой не ме попита искам ли, или не! Но след като съм стигнала дотук, ще вървя докрай!

— И тук е права — въздъхна Дагоста. — Наистина аз бях този, който я замесих в разследването.

— Опитайте се да ме разберете, Марго, моля ви — рече нежно Пендъргаст и сложи ръце върху раменете й в непривична за него проява на интимност. — Там, в музея, нямахме избор. Бяхме в капана, заедно с Мбвун. Сега не е същото. Сега тръгваме срещу опасността с пълното съзнание за нея. Вие сте цивилно лице. Съжалявам, но нещата стоят именно по този начин.

— За пръв път съм съгласен с кмета Уайти — обади се Мефисто и се обърна към Марго: — Изглеждате разумен човек. Което означава, че нямате място в тази компания. Затова ги оставете да излагат на опасност служебните си задници.

Пендъргаст задържа още малко погледа на Марго, след това отпусна ръце и се обърна към Мефисто:

— Откъде ще минем?

— По линията „Лексингтън“, която минава точно под „Блумингдейлс“ — бе отговорът. — На четиристотин метра от експресната линия има една изоставена шахта, която води право в парка, а оттам се спуска надолу към Гърловината.

— Господи! — смръщи вежди Дагоста. — Май Бръчкавите са нападнали онзи влак точно оттам!

— Възможно е — кимна Пендъргаст, замисли се за момент, после рязко се завъртя и тръгна към изхода: — За експлозивите ще трябва да отскочим до отдел С… Разполагаме с по-малко от два часа.

Дагоста тръгна след него, после спря и се обърна към младата жена.

— Ела, Марго, ще те изпратим…

Тя остана на мястото си, забила очи в гърбовете на мъжете, които бързаха към изхода на оръжейницата.

— По дяволите! — изкрещя извън себе си, захвърли раницата си и силно ритна близкия шкаф. После се свлече на пода и стисна главата си с две ръце.

52

Сноу погледна огромния стенен часовник. Тънките стрелки зад масивното предпазно стъкло сочеха 22:15. Очите му се плъзнаха из пустото помещение, затрупано с празни кислородни бутилки, вентили, скъсани плавници и жестоко разтегнати маски. Накрая спряха върху купчината листове на бюрото, лицето му се разкриви в гримаса. Официално се възстановяваше от бактериална инфекция на белите дробове, но както той, така и колегите му от водолазния отряд прекрасно знаеха, че са го напъхали в „кучкарника“. Сержанта го бе дръпнал настрана да му каже, че е свършил страхотна работа, но той не повярва на думите му. Не се впечатли особено и от факта, че скелетите, които беше открил, поставиха началото на широкомащабна полицейска операция. Оставаше си фактът, че беше изпуснал проклетото въже. Още при първата си истинска мисия! Дори Фернандес престана да го дразни.

Въздъхна и извърна глава към мръсния прозорец, от който се виждаше част от пустия кей и лениво поклащащата се мазна вода. Колегите му бяха на акция в района на Ийст Ривър, където беше паднал някакъв хеликоптер. А и в града ставаше нещо голямо: полицейската радиостанция на масата не спираше да бълва информация за демонстрации, бунтове, мобилизации и мерки за овладяване на тълпите. По всичко личеше, че светът отвъд тихото му местенце в края на бруклинските докове вреше и кипеше, а той си седеше на топло и пишеше рапорти.

Отново въздъхна, защипа поредните листове в тънка папка и я хвърли в таблата за изходящи документи. Мъртво куче, извадено от канала Гоуанъс. Причина за смъртта: огнестрелна рана. Собственик: неизвестен. Точка на разследването. Свали поредната преписка от купчината. Рандолф Роуел, скочил от моста „Трайбъро“, възраст 22. В джоба: предсмъртно писмо. Причина за смъртта: удавяне. Точка на разследването.

Папката полетя към таблата. Внезапно отвън долетя басовото боботене на служебния катер, който насочваше нос към доковете. Рано се връщат. Двигателят работи някак по-гърлено, помисли си той. Май се нуждае от реглаж.

По дъските се разнесе тропот от бягащи крака, вратата се завъртя на пантите си и се блъсна в стената. В помещението нахлу група мъже с черни неопрени без отличителни знаци и боядисани в черно и зелено лица. От вратовете им висяха гумени раници, наподобяващи дисаги.

— Къде са водолазите? — прогърмя водачът им — едър мъжага с тексаски акцент.

— Вадят един чопър от Ийст Ривър — отвърна Сноу и погледна към акостиралия на пристана плавателен съд. — Вие вторият отряд ли сте? — Вместо познатото синьо-бяло полицейско катерче във водата се поклащаше малък боен кораб с мощен двигател и боядисан в защитни цветове корпус.

104