Маршрут 666 - Страница 100

100

— В никакъв случай! — викна Хорлокър.

— Сър — обади се един от полицаите. — Не можем да се противопоставяме на федералните власти.

Пендъргаст пристъпи към дрипавия бездомник, който вече се беше изправил до Дагоста и разтриваше окованите си китки.

— Не съм наясно с ролята ви в днешните събития, господин Мефисто — тихо рече агентът. — По тази причина не мога да гарантирам личната ви свобода. На ако ми помогнете, може би ще успеем да отървем града от убийците, които заплашват и вашите хора. Давам ви дума, че исканията ви за повече права на бездомниците ще бъдат разгледани с максимална обективност. — След тези думи направи още една крачка напред и протегна ръка.

— Веднъж вече ме излъга! — присви очи Мефисто.

— Нямаше друг начин да стигна до теб — отговори Пендъргаст, без да отдръпва ръката си. — Тук не става въпрос за борба между имащи и нямащи. Ако някога е имало такава, сега няма. Защото провалим ли се, всички губим — и Парк авеню, и Маршрут 666.

Настъпи дълбока тишина. Накрая Мефисто леко кимна.

— Много трогателно, няма що! — промърмори Хорлокър. — Дано се издавите в лайната!

50

Смитбек надникна през ръждивата стоманена решетка в краката си. Беше стъпил на желязното мостче над облицована с тухли шахта, която чезнеше дълбоко в непрогледния мрак. Уокси и останалите вдигаха шум някъде далеч долу, невидими от наблюдателния му пост. Дано това безумие има смисъл, въздъхна за пореден път той. Но след като беше последвал Уокси чак дотук, не му оставаше нищо друго, освен да изчака и да разбере за какво става въпрос.

Направи предпазлива крачка напред и отново надникна в шахтата с петимата мъже, които шетаха нейде дълбоко под краката му. Ръждясалото мостче беше прикрепено към стената на огромен, увиснал над бездната метален резервоар. Решетъчният под се клатеше и при най-малкото движение. В крайна сметка успя да се прехвърли от другата страна, където имаше вертикална стълба. Хвана се за нея и протегна шия. В шахтата светеше цяла батарея прожектори, но въпреки това дъното почти не се виждаше. От резервоара се проточи тънка струйка вода и безшумно изчезна в бездната. Разнесе се глухо скърцане, сякаш корпус на подводница простена под огромното налягане на водните маси. От шахтата подухна изненадващо свеж и студен ветрец, който разроши косата му.

Дори в най-фантастичните си сънища не би могъл да допусне, че под водната кула в Сентрал Парк съществува толкова огромна и загадъчна кухина. Даваше си сметка, че огромният метален цилиндър над главата му на практика е дъното на Главния резервоар, чиито изпускателни шлюзове са свързани с отводнителните канали. С усилие на волята си забрани да мисли за огромното количество вода, което висеше точно над главата му. Вече можеше да вижда хората на Уокси, стъпили на една платформа в долния край на стълбата. Край тях смътно проблясваше невероятна плетеница от тръби, кранове и клапани, сякаш части от някаква кошмарна машина, построена в зората на Индустриалната ера. Стъпалата бяха плъзгави от конденз, а малката платформа долу нямаше парапети. Смитбек стъпи на първото стъпало, после размисли и се върна. И оттук се вижда, ако изобщо има нещо за виждане, помисли си той и възседна стъпалото. Мястото действително се оказа добро — можеше да следи действията на хората долу, като сам оставаше невидим.

По тухлените стени на шахтата шареха разсеяни светлини, до слуха му долитаха приглушените гласове на полицаите, странно кънтящи и деформирани. Различи сочния бас на Уокси, който познаваше от работното съвещание в музея. Дебелият полицай изключи радиостанцията и се обърна към дребен и нервен мъж с навити ръкави:

— Гаден малък лъжец! — просъска Уокси. — Изобщо не си ми казвал, че процесът не може да се спре!

— Казах ви и още как! — пискливо отвърна онзи. — А вие дори заявихте, че така е още по-добре! Май трябваше да си нося магнетофон, защото…

— Млъквай! — сряза го Уокси. — Това ли са клапаните?

— Ей ги там, отзад.

Последва тишина, нарушена от скърцането на метал и движението на мъжете.

— Тази платформа здрава ли е? — долетя приглушеният глас на Уокси.

— Откъде да знам? — отвърна пискливият гласец. — След компютризирането на системата поддръжката беше…

— Добре, Дъфи, ясно — прекъсна го капитанът. — Свърши каквото имаш да вършиш и да си вдигаме чуковете.

Смитбек протегна шия и напрегна взор. Човекът на име Дъфи се суетеше пред няколко огромни колела от плътно желязо.

— Трябва да ги завъртим всичките — долетя гласът му. — По този начин ще затворим главния шлюз. Когато компютърът даде команда за изпразване на резервоара, водата ще премине през автоматичните клапи, но главният шлюз ще остане затворен. Принципът на сифона, стига да работи. Както вече споменах, ръчното управление не е използвано от…

— Прекрасно. Като нищо ще ти дадат Нобелова награда! Хайде, направи го!

Какво да направи? — запита се Смитбек. Изглежда искаха да попречат на изпразването на резервоара. Мисълта за нахлуващите отгоре хиляди кубически метра вода бе достатъчна, за да потърси с поглед изхода. Но защо? Някакъв компютърен проблем? Май ще се окаже, че напразно беше зарязал най-значимата проява на гражданско неподчинение за последните сто години. Сърцето му се сви. Явно беше сбъркал мястото на сензацията.

— Помогнете ми да завъртя това — обади се отново Дъфи.

— Хайде, какво чакате! — сопнато викна Уокси. От наблюдателния си пост Смитбек видя двете неясни фигури, които пристъпиха към голямо желязно колело. Чу се усилено пъшкане.

100